Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Не се притеснявай, моя малка Жо, не съм вчерашен.

Жозефин пламна от срам. По-добре да му го беше спестила, но не успя да се сдържи.

— Изля се от само себе си! — обясни тя очевидното, а майка й, безмълвна и пребледняла, се беше свлякла на канапето и си вееше с ръка, сякаш щеше да припадне и да стане отново център на вниманието.

Жозефин я изгледа с раздразнение. Сега ще поиска чаша вода, ще се изправи, ще помоли да й подпъхнат възглавничка зад гърба, ще се разхленчи, ще се разтрепери, ще я погледне на кръв с онзи убийствен поглед, в който вървяха познатите до втръсване надписи: „След всичко, което направих за теб, да се държиш по този начин; не знам дали ще имам сили да ти простя; ако искаш да ме умориш, няма да чакаш дълго; предпочитам да умра, отколкото да понасям дъщеря като теб…“ Нямаше равна в умението си да внушава на околните жестоко чувство за вина, та да се затъркалят в краката й, да умоляват за прошка, задето са се осмелили да й противоречат, да й се противопоставят. Жозефин беше свидетел на това държане навремето с баща й, а сега и с Шефа.

Хрумна й мисълта да се махне, да отиде в кухнята при Кармен, за да се поуспокои. Да си наплиска лицето, да я помоли за аспирин. Беше буквално като изцедена. Изцедена, но… щастлива, че за пръв път в живота си тя, Жозефин, се бе осмелила да бъде истинската Жозефин, жената, която не познаваше много добре, с която бе живяла четирийсет години, без истински да й обръща внимание, но която искаше да опознае. За първи път тази жена се опълчваше на майка си, за първи път повишаваше тон, осмеляваше се да каже на висок глас какво мисли. Не стана по най-елегантния начин, дори се получи малко грубо, объркано — признаваше си го, — но беше възхитена от съдържанието. Заради тази жена реши, преди да се оттегли от полесражението, да нанесе съкрушителния удар. Обърна се към майка си, която хълцаше на канапето, и спокойно, но неумолимо заяви:

— Мамо, за малко да забравя… не ти искам нищо, нито грош, не искам и никакви съвети. Ще се оправям сама, съвсем сама, пък ако ще да пукнем с момичетата! Добре ме чуй. Днес ти давам обещание: никога вече няма да бъда малкото грозно безпомощно патенце, което да поучаваш и да вкарваш в правия път! Защото знаеш ли какво ще ти кажа? Аз съм жена, зряла и отговорна, ще ти го докажа!

Трябваше да внимава — ето че не можеше да се спре.

Анриет Гробз извърна лице рязко, сякаш физиономията на Жозефин й беше непоносима, и измърмори нещо като: „Да се маха от главата ми, не искам да я виждам! Не мога повече! Ще умра…“

Жозефин сви рамене и излезе от хола, развеселена, че беше предвидила безпогрешно реакцията на майка си. Бутна вратата и чу как някой тихо възкликна. Ортанс — беше подслушвала.

— Какво правиш зад вратата, скъпа?

— Браво! — сопна се дъщеря й. — Нямаше нужда да се правиш на интересна! Дано сега се чувстваш по-добре.

Жозефин предпочете да запази мълчание и влезе в съседната до хола стая, кабинета на Филип Дюпен. Не го забеляза веднага, но чу гласа му. Стоеше изправен, полускрит зад тежката червена завеса, обточена с ширит, и тихо говореше по телефона.

— О, извинявай! — рече тя.

Той веднага приключи разговора. Чу го да казва: „Ще ти звънна пак.“

— Не исках да ти преча…

— Разговорът продължи по-дълго, отколкото предполагах…

— Исках само да си почина… по-далече от…

Тя обърса леко челото си, оросено с капчици пот, и запристъпва от крак на крак в очакване да я покани да седне. Не искаше да му се натрапва, но още повече не искаше да се връща при другите. Той я изгледа продължително, чудеше се какво да й каже и как да се прехвърли от прекъснатия телефонен разговор към тази непохватна жена, която заекваше, вперила поглед в него, и очевидно очакваше нещо. Той винаги се чувстваше неловко пред хората, които очакваха нещо от него. Те го отвращаваха. Не беше способен да изпита никаква съпричастност, когато някой му я налагаше или си я просеше. Дори най-незначителната намеса в личния му свят го подбуждаше да се държи студено и злобно. Жозефин провокираше у него чувство на съжаление. А фактът, че е способен на съжаление, го отвращаваше. Убеждаваше се, че трябва да се държи мило, да й помага, а всъщност желаеше само едно: да я отпрати веднага. Изведнъж му хрумна:

— Жозефин, знаеш ли английски?

— Английски ли? Разбира се, че знам! Английски, руски и испански.

Тя изпита огромно облекчение, че той най-сетне й задава някакъв личен въпрос, и звънко изброи езиците, които владееше. Закашля се и се сепна. Хвалеше се прекалено шумно. Нямаше навика да се тика напред, но тазвечерният гневен изблик беше отнесъл обичайната й свенливост.