Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Не, разбира се, Шефе, разбира се, че не…

Тя го погали по ръката, гледаше го доброжелателно. Той се почувства неловко, спря да се киска, прокашля се и отново потъна в четене на вестника.

Тя поседя до него с надеждата, че разговорът ще се поднови и ще я спаси от любопитството на майка й и на сестра й, но Марсел не даваше вид, че желае да разговаря. „С Шефа винаги става така — помисли Жозефин, — след като поговори с мен десет минути, решава, че е изпълнил дълга си. Не представлявам интерес за него. За него тези семейни сбирки сигурно са истинска тегоба, каквато бяха и за Антоан. Мъжете са изключени от тях. По-точно казано, отредена им е роля на фигуранти. Чувства се, че истинската власт е в ръцете на жените. Е, не на всички жени! На мен ми е отредено да седя в ъгъла.“ Жозефин се почувства изолирана. Хвърли бърз поглед на Ирис, която говореше с майка си, играеше си с дългите си обици и клатеше краката си с лакирани в зелено нокти също както ноктите на ръцете. Каква грация! „Не е възможно — каза си тя — и аз да съм от същия пол като това ослепително, изискано и изтънчено същество. Би трябвало да има категории и в двата пола. Женски пол, категория А, Б, В, Г… Ирис щеше да спада към категория А, докато аз съм от категория Г.“ Жозефин нямаше сладострастната и непринудена женственост, която излъчваше всеки жест на сестра й. Всеки опит за подражание завършваше с провал. Веднъж си купи светло-зелени сандали от крокодилска кожа — беше видяла същите на краката на Ирис — и важно закрачи с тях из дневната в очакване Антоан да я забележи. Той се задоволи единствено да възкликне: „Каква смешна походка! Приличаш на травестит с тези неща!“ Сладките сандалки станаха „неща“, а тя — травестит…

Стана от дивана и се приближи до прозореца, искаше да е колкото може по-далече от майка си и сестра си. Загледа се към дърветата на площад „Мюет“. Клоните им леко се поклащаха във влажната привечер. Масивните жилищни сгради от дялан камък розовееха на светлините на заника, високите порти от ковано желязо свидетелстваха за охолството, над нежнозелените градини, сякаш посипани с жълта и снежнобяла пудра, се издигаха пъстроцветни изпарения. Всичко излъчваше богатство и красота, богатство рафинирано, пречистено от материалното и сублимирало с времето, за да се превърне в безплътна субстанция, в наслада, във внушение. „Шефа е богат, но недодялан и грубоват. Ирис е богата и ефирна като елф. Придобила е изисканата лежерност, която придават парите. Колкото и да се старае да се издигне до нивото на първородната си дъщеря, госпожа майка ни ще си остане парвеню. Кокът й е прекалено стегнат, червилото прекалено тежко, дамската чанта прекалено лъскава и защо непрекъснато я стиска, а не я остави на стола? Като всички бивши бедняци, и тя се опасява да не й я откраднат. Докато вечеря, си държи чантата в скута. Подлъгала е Шефа, но не би могла да прилъже никой друг! Принудена е да се задоволи с Шефа, ужасно облечения Шеф, който си бърка в носа и се чекне, за да отлепи залепналия за задника му панталон. Тя осъзнава ситуацията и му се сърди. Той й напомня постоянно, че и тя не е идеална, че е ограничена еснафка. Ирис, напротив, със своята непринуденост, с тази смесица от загадъчност и необяснима лекота се е издигнала над останалите човешки същества, превърнала се е в рядък и почти уникален екземпляр. Ирис е успяла да проникне във висш свят и да се прероди.

Това именно караше Антоан да се чувства несръчен, недодялан и да се облива в пот — невидимата граница между него и Филип, между него и Ирис. Тънка, неуловима отлика, която няма нищо общо с пола, произхода, образованието, която отграничава истинската от парвенюшката елегантност и отпраща Антоан при смотаняците.

Първия път, когато Антоан плувна в пот, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, беше тук, на този балкон, в една майска вечер… Заедно съзерцаваха дърветата по авеню «Рафаел» — сигурно се бе почувствал толкова смотан, толкова безсилен, изправен пред съвършенството на дърветата, на сградите, на завесите в хола, че беше изпуснал контрола над вътрешния си терморегулатор и буквално стана вир-вода. Двамата се затвориха заедно в банята и се наложи да измислят някакво внезапно опръскване от чешмата, за да обяснят плачевното състояние на сакото и ризата му. Възможно е онази първа вечер да са повярвали, но с времето стана немислимо. Аз пък го обичах още повече именно заради това! Разбирах го толкова добре, защото и аз се изпотявах, само че вътрешно.“