Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Семейната вечеря вървеше гладко.

Кармен следеше поднасянето на ястията да е на висота и младото момиче, което нае да й помага, се оказа много пъргаво и оправно. Ирис, с дълга бяла риза и ленен панталон с лавандулов цвят, мълчеше и се намесваше само колкото да съживи разговора, което се налагаше да прави доста често, тъй като никой не бе настроен за приказки. И тя също като че ли витаеше някъде, като че ли се насилваше, не приличаше никак любезната и отзивчива домакиня, какъвто образ си беше създала. Бе събрала дългата си черна коса и тя падаше на лъскави гъсти вълни по раменете й.

„Каква прекрасна коса!“ — възхищаваше се наум Кармен, когато пръстите й се губеха и потъваха в гъстата грива. Понякога Ирис й позволяваше да я среши и тя обичаше да се вслушва в лекото пращене на косъма, докосван от четката. Ирис прекара целия следобед затворена в кабинета си, без изобщо да поговори по телефона. Кармен следеше лампичката, тъй като телефонът майка беше инсталиран при нея в кухнята. Нито едно копче не светна. Какво ли прави затворена, съвсем сама? Случваше й се все по-често напоследък. Преди, когато се прибираше, натоварена с пакети, се провикваше: „Карменсита, приготви ми хубава топла вана! Бързо, бързо! Довечера ще излизаме!“ Разтоварваше покупките, тичаше да целуне сина си, гръмко се осведомяваше: „Александре, как мина днес? Изкара ли високи оценки?“, а през това време Кармен пълнеше голямата вана от синя и зелена мозайка, смесваше масло от мащерка, розмарин и салвия. Опитваше с лакът водата, добавяше соли за вана от „Герлен“ и когато всичко станеше идеално, запалваше ароматизираните свещи и викаше Ирис. Случваше се Ирис да я задържи, да поиска от нея да й остърже ходилата и да й масажира пръстите на краката с уханно розово масло. Яките пръсти на Кармен вещо и предано обхващаха глезени, прасци и ходила, стискаха, пощипваха, притискаха и накрая им възвръщаха свободата. Ирис се отпускаше и разказваше как е минал денят й, говореше за приятелките си, за картината, която била зърнала в някаква галерия, за блуза, на която много харесала яката, „сещаш ли се, Кармен, не просто обърната, а права и огъната, сякаш се крепи на скрити банели…“, за шоколадово-бадемовата сладка, която си хапнала, „правех се, че не ям наистина и не надебелявам!“, за някаква фраза, дочута на улицата, или за старицата, протегнала ръка на тротоара, която толкова я стреснала, че докато й давала милостиня, ръката й се разтреперила и разпиляла дребните монети в набръчканата шепа. „Ох, Кармен, толкова се боя един ден да не свърша и аз като нея. Не притежавам нищо. Всичко принадлежи на Филип. Притежавам ли нещо на мое име?“ Кармен, докато масажираше пръстите й и изглаждаше нежните ходила на дългите й фини крака с прекрасно закръглени бедра, въздишаше: „Това никога няма да го бъде, красавице, няма да свършите като старата сбръчкана жена. Не и докато съм жива, никога! Ще ходя да чистя по къщите, ще направя невъзможното, но вие никога няма да бъдете изоставена!“ — „Кажи ми го пак, Карменсита, повтори, искам да го чуя!“ И тя се отпускаше напълно, затваряше очи и се унасяше, опряла глава върху навитата хавлиена кърпа, която Кармен грижливо подпъхваше под тила й.

Тази вечер ритуалът по къпането не се състоя.

Тази вечер Ирис си взе бърз душ.

За Кармен беше въпрос на чест поднесените ястия да са съвършени, особено когато канеха на вечеря госпожа Анриет Гробз.

— Ох, и тая… — въздъхна Кармен, наблюдавайки я през открехнатата врата на кухнята, откъдето ръководеше операциите — дърта гадина!

Анриет Гробз седеше в края на масата, изправена и скована като каменна статуя, от косата й, опъната на кок и напръскана с лак, не стърчеше нито един косъм. „Дори светиците в църквата имат по-благ вид от нея!“ — помисли Кармен. Госпожата носеше костюмче от лека материя, което й стоеше като колосано. От дясната й страна бяха сложили Ортанс, от лявата Зое, тя им говореше, накланяше се леко ту към едната, тук към другата, както правят възрастните учителки. По бузите на Зое личаха следи от сълзи. Очите й бяха подути, миглите слепнати. „Със сигурност е плакала в колата на идване.“ Жозефин неохотно ровичкаше с вилицата яденето. Само Ортанс не спираше да бъбри, караше леля си и баба си да се усмихват и правеше комплименти на Шефа, който мъркаше от кеф.

— Уверявам те, че си отслабнал, Шефе. Когато влезе, си помислих: леле, как се е разхубавил, как се е подмладил! Освен ако… Да не си си направил някой лифтинг, а?