Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Две пет едно три — подсказа Ортанс, която седеше до нея.

— Благодаря, скъпа…

Снощи Антоан се бе обадил по телефона. Поговори с момичетата, първо със Зое, после с Ортанс. След като остави слушалката, Зое отиде в стаята при майка си, която четеше в леглото, и се мушна при нея с палец в устата и мечето Нестор, притиснато до брадичката. Останаха дълго, без да продумат, после Зое въздъхна: „Има толкова неща, които не разбирам, мамо, животът май е нещо още по-трудно и от училището…“ Жозефин изпита желание да й се тросне, че и тя като нея не разбира живота. Но потисна порива си. „Мамо, разкажи ми историята на Моята Кралица — помоли Зое, плътно притисната до нея. — Нали я знаеш, дето никога не изпитвала студ, нито страх, дето защитавала кралството си от вражеските орди и била майка на принцове и принцеси. Пак ми разкажи как взела за съпрузи двама крале и царувала едновременно над две царства.“ Зое обичаше най-много историята на Алиенор Аквитанска. „От самото начало ли да започна?“ — попита Жозефин. „Разкажи ми за първата сватба — отсече Зое и пак засмука палеца си, — разкажи ми за деня, в който петнайсетгодишна се омъжила за Луи VII, краля на Франция… Започни от банята и топлата вода с дъх на розмарин и мащерка, с която прислужницата напълнила дървената вана. Разкажи ми за житената каша, с която си намазала лицето, за да изглежда по-добре и да скрие дребните пъпчици… И за уханните треви, които разстлали покрай ваната, за да не се намокри подът! Хайде, разказвай, мамо, разказвай!“

Жозефин подхвана и магията на думите завладя стаята като коледна приказка: „Него ден целият град Бордо празнувал. Оттеглил се под пъстроцветните палатки на лагера, разположен на градските кейове, с развяващи се щандарти, Луи VII, наследник на короната на Франция, придружен от свитата си от благородници, лакеи и оръженосци, очаквал годеницата си Алиенор, която се приготвяла в замъка Омбриер.“ Тя продължи, описа подробно къпането, билките, помадите, благоуханията, които й поднасяли нейните камериерки и придворните дами, за да се превърне в най-ослепителната красавица на Аквитания. Както изреждаше подробностите, за да разпали въображението на Зое, в един момент Жозефин усети момичето да се отпуска върху ръката й, но продължи още малко да разказва. „През юли 1137 година високите укрепени стени на замъка се къпели в ярките слънчеви лъчи. Сватбените тържества щели да продължат дълги дни и нощи според обичая от онази епоха, и Луи, много млад и много влюбен, рамо до рамо с красивата девойка в карминена рокля с дълги бухнали ръкави на широки цепки, обточени с бял хермелин, изглеждал прекалено крехък за крал, покачен на подиума, заобиколен от огнегълтачи и свирачи, мечкари и жонгльори, пажове виночерпци, които поднасяли блюдата с поизстиналите вече мръвки, защото по онова време кухните се намирали далече от залите за гощавки. Красива и току-що изкъпана, Алиенор тананикала рефрена, на който я била научила бавачката й, отколешен рефрен още от времето на нейната сватба:

Тя повторила няколко пъти стиховете, сякаш казвала вечерната си молитва, и си дала обет да бъде идеалната кралица, справедлива, добра и грижовна кралица за всичките си поданици.“

Жозефин говореше все по-тихо, накрая вече шепнеше, а сгушената до нея Зое се отпусна и натежа на ръката й — детето беше заспало и тя вече можеше да замълчи.

Ортанс говори дълго по телефона с баща си, след което си легна, угаси лампата, без да дойде да целуне майка си за лека нощ. Жозефин уважи желанието й за усамотение.

— Знаеш ли как се стига до Ирис? — попита Ортанс и свали сенника, за да провери блясъка на зъбите си и прическата.

— Ти си се гримирала? — попита Жозефин, забелязала лъскавите устни на дъщеря си.

— Сложих си малко блясък, една приятелка ми даде… Не бих го нарекла грим. По-скоро най-обикновен жест на вежливост към околните.

Жозефин пусна покрай ушите си наглата реплика и се съсредоточи върху маршрута. В този час авеню „Генерал дьо Гол“ беше задръстено, но нямаше откъде другаде да минат освен по моста на Курбвоа. След моста движението щеше да се разреди. Поне така се надяваше.

— Предлагам на вечерята да не споменаваме за татковото заминаване — обърна се тя към дъщерите си.

— Няма да стане — отговори Ортанс, — вече казах на Анриет.

Момичетата се обръщаха към баба си по име. Анриет Гробз не желаеше да чува никакви обръщения от рода на „баба“ и „маминка“. Смяташе ги за просташки.