Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Тази вечер не мога да остана, душко. Канен съм на вечеринка у дъщерята на Клечката за зъби!

— Ръбестата или кръглата?

— Ръбестата… Но и кръглата ще присъства с двете си дъщери. Едната е страшно отворена, думи нямам. Начинът, по който ме гледа… Направо ме пронизва малката, истината ти казвам. Харесвам я, и тя е от класа…

— Досаждаш ми с тази класа, Марсел. Ако не съм аз да плащам, щяха да се пулят пред празната ясла твоите женоря. И като всички останали щяха да правят свирки или да слугуват!

Марсел предпочете да отстъпи без бой и я потупа по задника.

— Няма страшно — продължи тя, — имам да довършвам заплатите и ще поканя Полет да дойде, ще изгледаме заедно някой филм. Прав си, такава жега е, че ми иде да си сваля гащите.

Той пое чашата с ледената напитка, гаврътна я на един дъх, почеса се по корема, оригна се шумно и се разсмя.

— Ах, да можеше Анриет да ме види отнякъде! Щеше да си разплете чорапите.

— Не ми говори за тая, ако искаш да си остана малката ти ярчица.

— Хайде, душичката ми, не се сърди… Много добре знаеш, че не я докосвам.

— Само това оставаше! Да те спипам в леглото с тая проклетница! — Жозиан едва не се задави от възмущение. — Тази мръсна твар, гази гадина!

Знаеше, че той обича да я слуша да сипе обиди по адрес на Клечката за зъби. Възбуждаше се, когато тя редеше гадни думи, сякаш прехвърляше зърната на стара броеница. Той се завъртя в леглото, докато тя продължаваше да нарежда с дрезгавия си глас:

— Тази съсухрена нахалница, тази херцогиня, кисела като лимон, сигурно си запушва носа, когато ходи по нужда, а? Защото може би пречистата няма дупка? Защото не я е наръбил як ханджар, дето да й избие пломбите!

Това последното за пломбите беше нещо ново, не го беше чувал. Подейства му като саблен удар, прониза го целия и го тласна напред, към горната част на леглото, с изпънати крака и врат. Сграбчи кръглите метални пръчки с едрите си космати ръце, изтегли крака, корем, усети как членът му се втвърдява до божа, а тя, същинска отприщена помийна яма, не спираше да изригва все по-долнопробни и отвратителни нецензурни хули. Не издържаше, хвана я, дръпна я към себе си, взе да се кълне, че ще я изяде, ще я схруска, и пак ще я изяде, и пак ще я схруска.

Жозиан се изтърколи и се отпусна сред чаршафите, въздишаше от удоволствие. Обичаше го този едър добряк. Не беше срещала досега толкова щедър и силен мъж. Още повече на неговата възраст! По няколко пъти на ден си предлагаше услугите. Не беше от ония, дето мислят само за себе си, докато жената брои мухите по тавана. Понякога й се налагаше да го укротява. Страхуваше се да не пукне в ръцете й от този необуздан апетит на освирепяла ламя.

— Какво щях да правя, ако те нямаше, миличък Марсел?

— Щеше да си намериш някой също толкова дебел, толкова грозен и толкова глупав, който щеше да те глези. Ти си любовен зов, гълъбицата ми. Щяха да се редят на опашка, за да те облизват.

— Не ми приказвай такива работи. Защото започва да ми… Ще ми бъде ужасно тъжно, ако ме напуснеш.

— Няма… няма. Ела да го видиш малкия… Липсваш му…

— Съвсем сигурен ли си, че си ми оставил нещо, в случай че…

— Че пукна ли? Това ли било, гургулице моя? Разбира се, и дори ти казвам, че ще бъдеш сред първите в списъка. За тоя ден искам да се направиш красива и да се издокараш. Да си сложиш белите перли и диамантите. Да ме представиш достойно пред нотариуса. Да се пръснат откъм гърба от яд. Не да кажат: „Оставя всичките си парички на тази повлекана!“ А да се поклонят! Ах, как ми се ще да гледам, да видя физиономията на Клечката за зъби! Да видя как ще се сприятелите двечките…

Развеселена, мъркаща, Жозиан приведе глава над осеяния с бели косъмчета член на любовника си и го пое с апетита на непоправима лакомница, за което нямаше никаква заслуга — още от малка беше научила по какъв начин да усмирява мъжете и да ги прави щастливи.

Ирис Дюпен се прибра вкъщи, хвърли ключовете от колата и от апартамента в предназначена за целта купичка на украсената с покривчица еднокрака масичка в антрето. След това си съблече сакото, изрита обувките, захвърли чантата и ръкавиците върху големия персийски килим, купен на търг в Друо в компанията на Беранжер през един мъглив и студен зимен следобед, помоли Кармен, вярната камериерка, да й донесе уиски с две-три бучки лед и малко минерална вода и се оттегли в малката стая, която й служеше за кабинет. Никой нямаше право да прекрачва прага й с изключение на Кармен един път седмично, за да разтреби и почисти.