Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Навремето също пишеше. Сценарии, по които искаше да снима филми. Сложи край на всичко това, когато се омъжи за Филип.

Ако искам, бих могла отново да пропиша… Ако, разбира се, имам тази смелост… Защото е нужна смелост, за да останеш дълги часове между четирите стени и да боравиш с думите, да им прикачваш мънички космати крачка или крилца, за да тръгнат или да полетят.

Филип… Филип, повтори тя, опъна дългия си загорял крак, завъртя чашата и потракна с бучките лед, защо да го напускам?

За да се включа и аз в онази глупашка надпревара? За да заприличам на клетата Беранжер, която се прозява, след като е правила любов? Изключено! Ще бъде само плач и скърцане със зъби. Къде са мъжете? — реве женската глутница. — Вече няма мъже. Вече не можем да се влюбваме.

Ирис знаеше наизуст изтъркания рефрен.

Или са красиви, мъжествени и неверни… и плачеш!

Или са празноглави, самовлюбени, импотентни… и плачеш!

Или са тъпаци, лепки, слабоумни… и ги караш да плачат!

При всички положения, останеш ли сама, плачеш…

Но другите продължават да търсят мъжа, продължават да го чакат. В наши дни жените преследват мъжете, жените ги зоват безутешно, разгонените жени. Не мъжете! Жените са тези, които звънят по агенциите и ровят из интернет. Това е последната дива мода. Нямам вяра в интернет, вярвам в живота, в живата плът, вярвам в желанието, което животът поражда, и ако желанието пресъхне, това е знак, че не заслужаваш повече да живееш.

Някога бе обичала живота. Преди да се омъжи за Филип Дюпен, беше лудо влюбена в живота.

И в онзи, предишния живот присъстваше желанието, тази „загадъчна мощ под повърхността на нещата“. Как обичаше тези думи на Алфред дьо Мюсе! Желанието, което кара цялата ти кожа да заблести, привлечена към нечия непозната кожа. Ставате интимни, преди да сте се опознали. И повече не можеш без погледа, без усмивката, без ръката, без устните му. Чувстваш се загубен. Объркан. Искаш да го последваш накрай света, а разумът ти говори: „Какво знаеш за него?“ Нищо, нищо, до вчера не знаеше дори името му. Каква хитроумна примка е изплела биологията за човека, който се мисли за много силен! Каква подигравка на сетивата с ума! Желанието прониква в невроните и ги обърква. Оковани сме във вериги, лишени сме от свобода. Поне що се отнася до леглото…

Равенството в секса не съществува. Не сме равни, понеже се връщаме назад към дивото. Женското животно ляга под мъжкото животно, кожа до кожа. Какво каза Жозефин онзи ден? Говореше за брачния девиз на XII век и от приказките й ме побиха тръпки. По навик се преструвах, че я слушам, и изведнъж тя сякаш ме съсече с брадва между краката.

Габор, Габор…

Гигантският му ръст, дългите му крака, дрезгавият му и груб английски. Iris, please listen to me… Iris, I love you, and it’s not for fun, it’s for real, for real, Iris…

Само как произнасяше „Ирис“, счуваше й се като Irish…

Това търкалящо се „р“ пораждаше у нея желание да се търкаля под него.

„С него и под него.“ Това гласеше брачният девиз на XII век!

С Габор и под Габор.

Габор се чудеше, когато се опъвах и упорито бранех статуса си на свободна жена, смееше се гръмогласно като истински горянин: „Искаш да премахнеш силата? Подчинението? Капитулацията? Но това е искрата, която прехвърча между нас. Нещастното ми глупаче, виж в какво се превърнаха феминистките в Америка — в самотни жени. Самотни! А самотата, Ирис, е нещастието на жената.“

Какво ли беше станало с него. Понякога, унасяйки се в сън, си представяше, че той звъни на вратата и тя се хвърля в прегръдките му. Зарязва всичко: кашмирените шалове, графики, рисунки, маслени платна, и поема с него по света.

Добре, само че… две еднакви цифри пробиха повърхността на съня й. Два яркочервени рака с разкривени щипки във вид на катинари, които препречваха с тежки окови открехнатата врата на съня й: 44. Тя беше на четирийсет и четири години.

Сънят й се пръсна на хиляди късчета. Много късно, хилеха се раците, размахали щипките си катинари. Много е късно, си каза и тя. Омъжена е и ще си остане омъжена! Точно такова беше намерението й.

Но се налагаше да си подсигури позициите. В случай че съпругът й се разпали и изчезне с младия мъж в тога! Длъжна бе да обмисли и този вариант.

В сегашния напрегнат момент най-важното беше да изчака.

Надигна чашата и въздъхна. Налагаше се да започне да се преструва още от тази вечер…

Жозефин с облекчение установи, че не се налага да вземат рейса (с две прекачвания) за вечерята у сестра й. Антоан й бе оставил колата. Изпита странно чувство, намествайки се на волана. Трябваше да набере кода, за да я изкара от гаража, и понеже досега не й се бе налагало да го ползва, пъхна ръка в чантата си за бележника, в който го бе записала.