Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Но защо, Боже мой?

— Виж какво, мамо, нека бъдем практични. Ако има някой, който да може да ни помогне, е тя.

Има предвид Шефа. Парите на Шефа, помисли Жозефин. Две години след смъртта на баща им майка им се беше омъжила повторно за много богат и много добър човек. Именно той, Шефа, беше отгледал двете сестри, беше плащал за образованието им в престижни частни училища. Благодарение на Шефа ходеха на ски, караха лодка, яздеха, играеха тенис, пътуваха в чужбина. Шефа финансира обучението на Ирис, той плащаше наема на вилата в Мьожев, на лодката на Бахамите, на апартамента в Париж. Шефа, вторият съпруг на майка им. На сватбата Шефа се беше издокарал с ябълковозелено сако от изкуствена материя и кожена вратовръзка. Госпожата, тоест майка им, за малко да припадне! Припомняйки си сценката, Жозефин едва успя да потисна смеха си, но бе призована към ред и дисциплина от властен звук на клаксон, понеже не потегли веднага след като светофара светна зелено.

— И тя какво каза?

— Че изобщо не била учудена. Че дето си успяла да си намериш съпруг, бил истинско чудо, а дето си го задържала толкова години, било чудо на чудесата.

— Това ли ти каза?

— Цитирам я дословно… и ако питаш мен, нека ти кажа, че е права. Ти не умееш да се държиш с татко! Защото, честно казано, мамо, за да стигне дотам да се омете с…

— Ортанс, престани! Не желая да слушам такива приказки. Надявам се поне, че не си задълбала в подробности?

Жозефин се зачуди защо се унижава до такава степен. Разбира се, че е задълбала! И то без да пропусне и най-малката подробност: на колко години е Милен, колко е висока, какъв е цветът на косата й, какво работа, розовата й престилка, изкуствената усмивка, с която си крънка бакшишите… Сигурно е прекалила, за да бъде съжалена — тя, малкото клето изоставено момиченце…

— И без това ще се разчуе, по-добре е да си го кажем още сега… Така поне няма да изглеждаме толкова задръстени в очите на хората.

— Защото си убедена, че татко ни е напуснал, сигурна си? — попита Зое.

— Така ми каза вчера, когато говорихме по телефона…

— Наистина ли ти го каза? — попита Жозефин.

И отново се наруга. Пак падна в клопката на Ортанс.

— Според мен окончателно е загърбил миналото… Поне аз така го схванах. Оглеждал се за някакъв проект, който „другата“ щяла да финансира.

— Тя има пари?

— Наследени пари, които му била предоставила. Май е лудо влюбена! Татко каза, че била готова да го последва накрай света… Добави още, че си търсел работа зад граница, защото нямал бъдеще във Франция, тази държава била скапана, а той се нуждаел от нови пространства. Всъщност имал някаква идея, за която ми спомена. Стори ми се доста интересна! Пак ще я обсъдим по-нататък…

Жозефин беше смаяна — Антоан споделяше много по-свободно с дъщеря си, отколкото с нея. Да не я смяташе за свой враг? Тя предпочете да се съсредоточи върху маршрута. Дали да карам през Булонския лес, или да мина по околовръстното при Порт Майо? Кой маршрут щеше да предпочете Антоан? Когато той караше, никога не поглеждах откъде минаваме, осланях се изцяло на него, оставях се да ме вози, потънала в мечта за любимите ми дами, рицари, средновековни замъци, представях си сгодена млада девойка, която пътуват в затворената си носилка, полюшва се над изровените друмища на път към мъжа, когото не познава и който щеше да легне гол до нея… Тя се сепна, тръсна глава и се върна в настоящето. Ще поеме напряко през Булонския лес с надеждата, че движението няма да е много натоварено.

— Стореното сторено, но щеше да е по-добре, ако беше говорила с мен, преди да го разтръбиш — подхвърли Жозефин, докато колата навлизаше в парка.

— Слушай, мамо, да не издребняваме, не можем да си го позволим. Ще имаме нужда от парите на Анриет, затова по-добре да я спечелим, да се правим на нещастни малки патенца край пътя! Тя обожава някой да се нуждае от нея…

— Само това не. Няма да се правим на патенца край пътя. Ще се справим сами.

— Виж ти! И как смяташ да го постигнеш с мизерната си заплата?

Жозефин внезапно натисна спирачката и закова колата.

— Ортанс, забранявам ти да ми говориш така и ако продължаваш да се държиш невъзпитано, ще бъда принудена да те вкарам в правия път.

— Ох, ох, колко ме е страх! — злорадо захихика Ортанс. — Не можеш да си представиш само колко ме е страх.

— Не вярваш, че ще го сторя, но може да ти подрежа крилцата като едното нищо. Досега винаги съм се отнасяла внимателно и мило с теб, но ти минаваш всякакви граници.