Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Скоч? — ококори се Кармен. — Ще пиете скоч посред бял ден? Да не сте болна? Или небето се е сгромолясало отгоре ви?

— Все едно че се е сгромолясало, Кармен, и да те предупредя, никакви въпроси! Трябва да остана сама, да помисля и да взема важно решение…

Кармен сви рамене и промърмори: „Ето, започна да пие сама. А е жена с такова добро възпитание.“

В малкия кабинет Ирис се сви на дивана.

Огледа бърлогата си, сякаш тук търсеше решението, почуди се дали да обяви война, или небрежно да прости. „Защото — каза си тя, протягайки крака на червеното кадифено канапе, покрито с кашмирен шал — нещата са много прости: или се изрепчвам на Филип, заявявам, че положението е нетърпимо, и изчезвам със сина ми, или изчаквам, търпя, хабя си нервите, моля се мръсната афера да не се разрасне. Ако си тръгна, ще дам храна на змийските езици, ще стоваря на Александър скандал и ще навредя на положението на Филип, тоест на моето… Още по-лошо, ще се превърна в обект на нездраво и недоброжелателно съжаление. Ако остана… Ако остана, ще допринеса за продължаването на неразбирателството, което бездруго съществува от доста време. Но за сметка на това ще продължа да се възползвам от удобствата, с които отдавна съм свикнала.“

Обиколи с поглед малката елегантна стая с изискана светла ламперия. Обичаше да се усамотява тук. Ниската дизайнерска трикрака масичка с кръгъл стъклен плот, полусферичната ваза от бял кристал с гравирани по нея папагали, уникалният полилей от лято стъкло, прикрепен на позлатени кордони, двете матови лампи. Всички предмети задоволяваха чувството й за красота, най обичаше да се затвори тук и да ги съзерцава, разхождайки се бавно из стаята. „Опознах тази красота благодарение на Филип, не искам да се лиша от нея.“ Погледът й падна върху снимка на двамата в деня на сватбата им, тя цялата в бяло, той със сив фрак. Усмихваха се пред обектива. Той беше сложил ръка на рамото й, жест на любов и закрила, тя излъчваше увереност, сякаш беше доплувала до отредения специално за нея уютен пристан. В горния ляв ъгъл на снимката се виждаше шапката на свекърва й — обемист розов абажур с копринени морави и пембени джувки.

— Сега пък започнахте да се смеете сама? — попита Кармен, която се бе появила с поднос в ръка и на него — чаша уиски, четвъртлитрова бутилка минерална вода и кофичка с лед.

— Мила моя Кармен… вярвай, по-добре е да се смея.

— Толкова ли е страшно, че може да се разплачете?

— Ако бях нормална, да…

— Само че вие не сте нормална…

Ирис въздъхна.

— Остави ме, Карменсита…

— Да слагам ли масата за довечера? Направила съм гаспачо, салата и пиле с ориз и зеленчуци. Ужасно е горещо. Няма да им се яде много… За десерт нищо не съм предвидила, може би плодове?

Ирис одобри и й махна с ръка да си върви.

Взря се в картината, подарък от Филип по случай раждането на Александър — „Влюбените“ на Жюл Бретон. Беше се влюбила в маслената картина, когато отиде на търга, организиран в помощ на „Фондацията за децата“, и Филип и я подари, откупи я на най-високата цена при наддаването. Картината представляваше двама влюбени в полето. Жената беше хванала мъжа през врата, а той, коленичил, я притегляше към себе си. Габор… Силата на Габор, черната гъста коса на Габор, блестящите зъби на Габор, слабините на Габор… За нищо на света не искаше да изпусне тази картина. Въртеше се на стола и ръката на Филип я докосна, леко я натисна, сякаш той й казваше: спокойно, скъпа, ще имаш картината.

Двамата често ходеха по търгове. Купуваха картини, бижута, книги, ръкописи и мебели. Споделяха възбудата да търсиш, да откриваш и да налагаш своя ритъм на наддаване. „Натюрморт с цветя“ на Брам ван Велде — бяха го купили преди десет години на търг в Друо. „Букет цветя“ на Слевински, картината на Барсело, с която се сдобиха след една изложба на фондация „Маг“, както и двете очукани глинени вази, пак негови, за които отиде чак до ателието му на остров Майорка. И дългото писмо с почерка на Кокто, в което говори за връзката си с Натали Палей… Отделни изрази проблясваха в паметта на Ирис. „Той искаше син, но в отношенията си с мен беше толкова активен, колкото беше възможно за откровен хомосексуалист, натъпкан с опиум…“ Ако реши да напусне Филип, ще се лиши от всичките си прекрасни придобивки. Ако напусне Филип, ще й се наложи да започне от нулата.

Сама.

От тази най-обикновена дума потръпна. Ненавиждаше самотните жени. Бяха легион! Постоянно търчаха насам-натам, бореха се, изглеждаха бледи и с незадоволен вид. В наше време животът на хората е станал ужасен, помисли си тя и отпи от уискито. Във въздуха витае чувство на страх и тревога. И как не! Стиснали са ги за гушите, принуждават ги да се бъхтят от сутрин до здрач, хората затъпяват, измислят им разни абсурдни нужди, които ги объркват и развращават. Забраняват им да мечтаят, да си губят времето. Непрекъснато ги пришпорват. Изтощават ги от труд. Хората са престанали да живеят и бавно изтляват. Благодарение на Филип, на парите на Филип, тя се възползваше от уникална привилегия — не се похабяваше. Не бързаше. Четеше, ходеше на кино, на театър, не толкова често, колкото би трябвало, но не се изоставяше. От някое време пишеше — занимание, забулено в най-дълбока тайна. По страница на ден. Никой не знаеше. Затваряше се в кабинета си и драскаше думи, а когато вдъхновението не идваше, рисуваше около тях крилца, крачка на мушици, звезди. Напредваше трудно. Преписваше „Басните“ на Лафонтен, препрочиташе „Характерите“ на Лабрюйер или „Мадам Бовари“, за да се упражнява в намирането на точната дума. Беше се превърнало в игра, прекрасна в някои случаи, мъчителна в други — да открие чувството и да го облече в най-изразителната дума като в идеално скроена дреха. Бъхтеше се между четирите стени на работната си стая. И въпреки че много от изписаните страници отиваха в кошчето, тази пипкава работа до известна степен осмисляше живота й. Вече нямаше никакво желание да го запълва с банални обеди и шопинг.