Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жозиан работеше при него от петнайсет години. Озова се в леглото му скоро след като я взе за секретарка. Под неговия патронаж свитата, изпосталяла и тъжна жена, каквато беше, когато дойде във фирмата, откри благоденствието. Появи се с една-единствена диплома от някакъв незнаен курс по машинопис и правопис — не че правописът й беше на висота, — и професионална автобиография, от която се виждаше, че не се бе задържала много-много на нито едно място. Марсел реши да й гласува доверие. Имаше нещо потайно в дребната млада жена, застанала пред него, нещо упорито, което необяснимо му хареса. Тя беше само зъби и ъгли. Можеше да се окаже както съюзник, така и опасен противник. Ези или тура, си каза Марсел. И тъй като беше играч по природа, я назначи. Произходът й беше като неговия. Животът я беше шамаросвал, всякакви грубияни й се бяха лепили, бяха я опипвали и изчуквали, без да има възможност да се защити. Марсел веднага прецени, че и тя като него имаше за цел да се измъкне от калта. „Заплатата ми направо плаче за увеличение, да й върнем усмивката“ — му заяви тя девет месеца по-късно. Беше го сторил, нещо повече, при него тя стана хитра и прозорлива одалиска, преливаща от плът и акъл. Жозиан постепенно измести всичките му любовници, които го разтушваха от мрачната компания на съпругата му. Не съжаляваше за тях. В компанията на Жозиан никога не се отегчаваше. Съжаляваше, че се бе оженил за Анриет. Вечно запечената Клечка за зъби. Трудна за задоволяване, но пък истинска прахосмукачка, която изсмукваше мангизите му, без да му отдава нито плътта, нито душата си. „Какъв тъпак съм бил да се оженя за нея! Бях си въобразил, че ще ме издигне в обществото. Хубав асансьор, няма що! Не стигна дори до партера.“

— Слушаш ли ме, Марсел?

— Да бе, душко.

— Тесните специалисти си изпяха песента! Предприятията гъмжат от тесни специалисти. Нужни са ни отново хора с широки профили, нужни са ни гении и Шавал си е направо гениално попадение!

Марсел Гробз се засмя.

— Аз самият съм гениален широкопрофилен специалист, държа да ти припомня.

— И затова те обичам, Марсел.

— Разкажи ми за него…

И докато Жозиан раздипляше живота и кариерата на този служител, когото той почти не беше забелязал, Марсел Гробз си мислеше за своя път. Родителите му, полски евреи имигранти, се бяха заселили в Париж близо до Бастилията. Баща му беше шивач, майка му перачка. Осем деца. Живееха в две стаи. Малко милувки, много шамари. Малко хубави манджи, много сух хляб. Марсел се самоотгледа. Записа се в някакво неизвестно училище по химия, за да изкара диплома, и намери първата си работа в цех за свещи.

Там научи всичко. Собственикът, човек бездетен, го хареса. Даде му заем, за да откупи едно предприятие, което тогава изживяваше сериозни трудности. После купи още едно… Обсъждаха нещата вечер след края на работния ден. Бившият му работодател го съветваше, подкрепяше го. Ето как Марсел се превърна в „ликвидатор на предприятия“. Не харесваше тази дума, но обичаше да изкупува агонизиращи фирми, които възраждаше благодарение на уменията си и на огромната си работоспособност. Разказваше как често се унасял на светлината на свещта и се събуждал тъкмо преди да е догоряла. Казваше също, че всичките идеи му идвали, докато се разхождал. Кръстосваше надлъж и нашир парижките улици, гледаше дребните търговци, витрините на магазините, стоките, наредени отвън на тротоара. Слушаше как хората говорят, мрънкат, оплакват се и виждаше за какво си мечтаят, от какво се нуждаят, какво желаят. Много преди другите да го осъзнаят, бе усетил желанието им да се затворят на сигурно място у дома си, бе доловил страха от улицата, от другите, „светът става много трудно за живеене място, хората искат да се скрият вкъщи, в уюта на свещите, на масата с покривка, приборите и чиниите“. Затова реши да съсредоточи всичките си усилия върху идеята за дома. „Каза миа“. Така нарече веригата магазини в Париж и в провинцията. Една, две, три, пет, шест, девет фирми се превърнаха в магазини „Каза миа“ за ароматизирани свещи, декорации за масата, лампи, канапета, рамки, ароматизатори, щори, завеси, аксесоари за банята, за кухнята. Всякакви стоки на ниски цени. Произведени в чужбина. Бе един от първите, които отвориха фабрики в Полша, Унгария, Китай, Виетнам, Индия.

Но един ден, един черен за него ден, някакъв едър търговец му каза: „Стоката ви е добра, Марсел, но в аранжирането на предметите нещо куца, липсва класа! Няма да е зле да назначите някоя дизайнерка, която да създаде спойка между предметите, нещо малко, което да направи фирмата ви уникална, да я откроява!“ Той дълго прехвърля в ума си тези думи и за голяма своя изненада като на шега назначи… Анриет Плисоние, суха изискана вдовица, която по-добре от всеки друг знаеше как да набере плата, та да пада на изящни дипли, как да създаде уют с две сламки, парче сатен и някаква керамика. „Каква класа!“ — възкликна той, когато тя се яви след обявата във вестника. Наскоро била загубила съпруга си и се грижела сама за двете си дъщери. Липсвал й опит, имала само „отлично възпитание и вродено чувство за елегантност, за форми и цветове“, беше заявила тя, оглеждайки го набързо от глава до пети. „Искате ли да ви го докажа, уважаеми господине?“ Без да му остави време да реагира, размести две вази, опъна килима, пусна завесата да пада на приятни за окото гънки, размени местата на три дреболии на бюрото му и изведнъж Марсел сякаш видя картинка от списание за вътрешно обзавеждане. След като приключи, тя отново седна на стола с доволен вид. За начало я назначи като уредник, по-късно я повиши в длъжност декоратор. Анриет аранжираше витрините, рекламираше месечните промоции — чаши за шампанско, кухненски ръкавици, престилки, лампи, абажури, свещници, — участваше във вземането на решения относно поръчките, определяше цвета на сезона: син сезон, сезон в есенна гама, бял сезон, златист сезон… Марсел се влюби в тази жена, която олицетворяваше недостъпен за него свят.