Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Ортанс погледна Жозефин и забеляза в очите й някаква непозната досега строгост, която я накара да повярва, че майка й е напълно способна да осъществи заплахата си и да я изпрати например в пансион — нещо, от което открай време се боеше. Тя се дръпна към облегалката, направи се на обидена и високомерно изрече:

— Давай, приказвай си. Много те бива в приказките. Само че да се справяш с живота е съвсем друга работа.

Търпението на Жозефин се изчерпа и тя избухна. Удари волана с ръка и се разкрещя толкова гръмогласно, че малката Зое се стресна, разрева се и захленчи: „Искам у дома, искам си мечо! Много сте лоши, много сте лоши, плашите ме!“ Хълцанията й заглушиха гласа на майка й и малката кола, в която дотогава пътуваха тихо и кротко и в която обикновено се чуваше само гласът на Антоан, който обичаше да ги уведомява за произхода на имената на улиците, за датите на построяване на този мост или онази църква, за прокарването на този или онзи път, се разтресе от крясъци.

— Какво става с теб? От вчера просто не си ти! Отвратителна си! Сякаш ме мразиш, какво съм ти сторила?

— Сторила си ми това, че баща ми се омете, защото си грозна и досадна, и това, че се заклевам никога да не заприличам на теб. Както и това, че за да не стана като теб, съм готова на всичко, дори да се правя на послушна и да се подмазвам на Анриет, за да ни дава пари.

— А, значи това било? Готова си да пълзиш на колене пред нея?

— Отказвам да бъда бедна, изпитвам ужас от бедните, беднотията вони! Виж се на какво приличаш. Толкова си грозна, че повече няма накъде.

Смаяна, Жозефин я гледаше със зинала уста. Не можеше да мисли, не можеше да говори. Едва си поемаше дъх.

— Нима досега не си го забелязала? Не си забелязала, че единственото нещо, което днес интересува хората, са парите! Ами да, и аз съм като всички останали, само че не ме е срам да си го призная! Затова престани да се правиш на възвишена, защото си направо жалка, клета мамо, жалка си!

Трябваше да отговори, на всяка цена да издигне защитна стена между дъщеря си и себе си.

— Забравяш само едно нещо, малката, и то е, че парите не са на баба ти, това са парите на Шефа! Тя не разполага с тях както си ще. Не бързай толкова, не са ти кърпа вързани…

Откъде го измислих това, изобщо не трябваше да го казвам. Изобщо. Длъжна съм да й обясня, да й помогна да си изгради истински морал, за да си даде сметка, че тези пари не й принадлежат. Какво ми е? Какво става с мен? Всичко върви наопаки, откакто Антоан се изнесе. Вече не съм в състояние дори да мисля правилно.

— Парите на Шефа принадлежат и на Анриет. И тъй като Шефа няма свои деца, тя ще наследи всичко. Аз не съм невменяема, ясно ми е. Край, точка, не виждам какво да говорим повече! И престани да представяш парите така, сякаш са нещо лошо, те са само лесен и бърз начин да си щастлив, а аз, представи си, съм твърдо решена да не бъда нещастна!

— Ортанс, парите не са всичко в живота!

— Колко си жалка, клета мамо. Никак, ама никак не си в час, имаш нужда да си свериш часовника. Хайде, потегляй. Само това остава сега, да закъснеем. Тя мрази да се закъснява… — обърна се към Зое, която плачеше тихичко на задната седалка, запушила уста с юмрук, и й заповяда: — А пък ти престани да цивриш! Лазиш ми по нервите. Ама откъде се пръкнахте такива, какъв е тоя мой късмет! Ясно ми е защо татко се омете. — Тя смъкна сенника, огледа се в огледалото за сетен път и възнегодува: — Ето на, и блясъкът ми се изтри! На всичко отгоре нямам свой да си сложа отново. Ако видя някъде у Ирис блясък за устни, направо ще го свия. Заклевам се, ще го свия. Тя няма да усети, купува си ги на килограм. А аз съм се родила не където трябва. Това е положението!

Жозефин изгледа дъщеря си, сякаш беше престъпница, бе избягала от затвора и се бе оказала неочаквано на съседната седалка. Ужаси се. Дощя й се да възрази, но не намираше думи. Положението беше излязло от контрол. Шеметно се спускаше по някаква пързалка, без да знае къде ще я отведе. Останала без дъх и без аргументи, тя обърна очи към алеята и се загледа в разцъфтелите дървета, в яките дънери, в клоните, отрупани с нежни зелени млади листа, с пъпки, готови да се разпукат; клоните бяха надвиснали над нея и образуваха цветен свод, а светлината на лятната вечер пронизваше всяка вейка, всеки лист, всяка пухеста пъпка. Почерпи утеха от бавно полюшващите се клони, хвърли поглед към Зое, която, запушила уши с ръце, тихо плачеше със затворени очи и сбръчкано носле, завъртя ключа и потегли, молеше се да не е объркала пътя и да излезе на Порт дьо ла Мюет. След това ще трябва само да намери място за паркиране, което е пореден проблем, каза си тя с въздишка.