Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от шумоленето на страниците, които прелистваше Шефа. „Какво ли прави сега сладкото ми захарно пиленце — се питаше той развеселен. — В каква ли поза лежи? По корем, на канапето в хола, захласната в някой от глупавите комедийни филми, които обожава? Или се е пльоснала в леглото като бухнала златиста палачинка, в леглото, в което се премятахме двамата целия следобед и където… Хайде, стига фантазии. Престани веднага. Виж го как щръкна, ще забележат!“ По заповед на Клечката за зъби си бе обул лек сив габардинен панталон, който му беше тесен, и сега нямаше как да скрие несвоевременната си възбуда. Разтресе се от безмълвен смях при мисълта, че може да бъде разкрит, и се стресна, когато Кармен, надвесена над него, го попита:

— Да ви предложа сладка с кафето, господине?

Поднесе му пълна чиния сладкиши: бадемови, шоколадови, карамелени.

— Не, благодаря, Кармен, натъпках се до пръсване!

Като чу тези думи, Анриет Гробз потръпна от отвращение и усети стягане в тила. Колко му е весело! Не трябваше да забравя за кого е омъжена! Той не пропускаше постоянно да й го напомня. За да изрази безмълвното си неодобрение и да увеличи разстоянието между Шефа и себе си, Анриет Гробз стана и отиде при Жозефин до прозореца. Вулгарността на този човек беше нейното наказание, кръстът, който трябваше да носи. Бяха престанали да споделят общ работен кабинет, имаха отделни спални, но тя продължаваше да се опасява да не я зарази, сякаш беше някакъв опасен вирус. Сигурно е била в амок, та се е омъжила за такъв дръвник! Най-ужасното беше, че бе як като бик. Силата и енергията му я дразнеха още повече. Понякога страхотно се нервираше, като го виждаше колко е ведър и могъщ, чак дъхът й секваше и сърцето й се качваше в гърлото. Гълташе хапчета за успокоение. Колко ли дълго още ще се бъде принудена да го търпи? Тя дълбоко въздъхна и предпочете да се насочи към дъщеря си, която, облегната на прозореца, наблюдаваше как се поклащат клоните от лекия ветрец, който носеше дългоочакваната прохлада.

— Ела да седнем да си поговорим, скъпа — поведе я тя към канапето в дъното на хола.

Ирис мигновено се озова до тях.

— Е… Жозефин — откри огъня Анриет Гробз, — сега какво смяташ да правиш?

— Да продължа… — отвърна Жозефин упорито.

— Да продължиш — изненада се Анриет Гробз. — Какво има за продължаване?

— Ами… ами… да продължа живота си…

— Сериозно ти говоря, скъпа…

Винаги когато майка й я наричаше „скъпа“, работата беше сериозна.

Сетне идеше ред на жалостта, проповедите, снизхождението, все куплети на стара изтъркана песен.

— В края на краищата… Не е твоя работа! — заекна тя. — Проблемът си е мой.

Жозефин й отговори бързо, агресивно, за да я прекъсне, с необичаен за нея тон, затова Анриет се начумери.

— Виж я само как ми говори! — възкликна тя засегната.

— Какво си решила? — осведоми се Ирис с нежния си предразполагащ глас.

— Ще се справя… и то сама — отвърна Жозефин по-троснато, отколкото възнамеряваше.

— Каква неблагодарност само, да отказваш помощта, която ти се предлага — подхвърли намусена Анриет Гробз.

— Може би си права, но това е положението. Не искам да обсъждаме въпроса, ясно? — тя повиши тон и направо изкрещя края на изречението, викът й разби на хиляди парченца спокойната атмосфера на безметежната вечер.

„Я да видим каква е тази врява? — наостри слух Шефа. — Никой нищо не ми казва! Аз действително съм последната дупка на кавала в това семейство.“ С небрежен жест остави вестника на ниската масичка и се присламчи към трите жени.

— Ще се справиш, а по какъв начин, може ли да попитам?

— Ще работя, ще давам уроци… Откъде да знам! В момента се мъча да изплувам и ми е доста трудно, повярвайте ми. Все още не съм го осъзнала.

Ирис погледна сестра си с възхищение.

— Ти какво мислиш, Ирис? — обърна се госпожа майка им към нея.

— Жо е права, толкова е прясно. Да я оставим да се окопити, преди да я разпитваме какво смята да прави.

— Благодаря ти, Ирис… — въздъхна Жозефин и дръзна да помисли, че бурята е отминала.

Но не взе предвид упорството на госпожа майка им, която никак не беше удовлетворена.

— Когато аз останах сама и трябваше да се грижа за вас, да ви отгледам, запретнах ръкави и неуморно работех…

— И аз работя, мамо, и аз работя! Ти като че ли винаги го забравяш.

— Това, моето момиче, не е никаква работа.

— Защото нямам офис, началник, не получавам купони за стол, затова ли? Защото не е като онова, с което си свикнала? Искам да ти кажа, че си изкарвам хляба, мамо, колкото и да не ти се вярва.