Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Работиш за някаква мизерна заплата!

— Интересно ми е ти колко изкарваше при Шефа, когато те назначи. Сигурна съм, че не е било повече.

— Не ми дръж такъв тон, Жозефин.

Заинтригуван, Шефа вдигна глава. „Положението става натопорчено“ — отбеляза той наум. Сбирката най-накрая започваше да става забавна. Херцогинята се подготвя за големия удар, сега ще започне да реди лъжа след лъжа, ще рови в спомените, ще изтупа прашасалия образ на благочестива вдовица и забележителна във всяко отношение майка, пожертвала се в името на дъщерите си! Знаеше наизуст репертоара й на жертва.

— Вярно е, времената бяха много тежки. Живеехме много пестеливо, но Шефа скоро оцени качествата ми и така успях да преодолея…

Тя се наду, развълнувана от невероятната победа, която бе удържала над неволята, рисуваше трогателния образ на млада, красива, стройна жена, героиня, която цепи бесните вълни на живота досущ като онези женски фигури на носа на корабите, повела двете сирачета със зачервени от рев нослета. Това беше нейната слава, нейната гордост, че сама е отгледала двете си дъщери, нейната „Марсилеза“, нейният Орден на Почетния легион.

„Преодоля, защото с най-невероятни претексти ти бутах пликове с пари, които ти се преструваше, че не забелязваш, за да не се налага да ми благодариш — припомни си Шефа, плюнчейки пръст и прелиствайки вестника. — Преодоля, защото си кисела по рождение, защото се оказа по-продажна и по-жестока и от най-изпечената курва! Защото аз бях паднал вече в примката и бях готов на всичко, за да ти се харесам и да ти помогна.“

— … С времето получих признание за работата си от всички, дори и от конкурентите на Шефа и той положи усилия, за да ме задържи…

„Умирах да те съблазня, така че бях готов да ти отпусна заплата на генерален директор, без дори да ми я поискаш. Накарах те да повярваш, че всички те харесват, за да приемаш парите, които ти бутах, и да не се чувстваш унизена. Какъв тъпак съм бил, какъв невероятен тъпак! Заслепен лапнишаран! И сега си седнала да ми се правиш на добродетелна. Хайде де, разкажи на дъщеря си как ме подмами! Как ме впримчи! Въобразявах си, че съм ти съпруг, а се бях превърнал в твой лакей. Умолявах те да ми родиш дете, а ти ми се изсмя право в очите. Дете! Малък Гробз! Изкривяваше уста, когато произнасяше името ми, все едно че помяташе. А как се смееше! Толкова си грозна, когато се смееш! Разкажи им и това! Кажи им истината! Нека да я знаят! А тя е, че мъжете са бавноразвиващи се деца! Че се оставят да ги водят с размахан червен парцал пред носа им! Че войнишки изпълняват заповедите! Впрочем трябва да си отварям очите на четири с душичката… Нещо не ми се нрави тази работа с Шавал.“

— Ще последвам примера ти. Ще работя. И ще се справя сама.

— Ти не си сама, Жозефин! Да ти припомня ли, че имаш две дъщери.

— Няма нужда, мамо, не съм забравила. Изключено е да забравя.

Ирис ги слушаше с мисълта, че и тя може би много скоро рискува да се окаже в същото положение. Ако Филип в изблик на безразсъдна смелост поиска да си върне свободата… Тя си го представи като безстрашен мускетар и се усмихна. Не! Той и тя са оплетени в обща мрежа, мрежата на благоприличието. Тя няма от какво да се бои. Тогава защо непрекъснато се терзае от мисълта, че нещастието я дебне?

— Струва ми се, че не си даваш сметка колко сериозни са нещата, Жозефин. Винаги съм знаела, че си прекалено наивна за истинския живот, прекалено беззащитна, клето мое дете!

Жозефин най-накрая кипна. Жалният тон, с който говореха по неин адрес години наред, внезапно изсвистя като куршум, който разкъса сърцето й, и тя избухна:

— Стига, мамо! Стига лицемерни приказки! Остави ме на мира. Да не мислиш, че се хващам на поучителните ти дрънканици за изстрадалата вдовица? Да не смяташ, че не знаех как се увърташе на Шефа, че не бях наясно с жалките ти хитрувалия? Омъжи се за него заради парите му! Това е начинът, по който преодоля всичко и овладя положението, нали! Не защото си била смела, работлива и с изсмукани от пръстите заслуги. Затова не ме поучавай. Ако Шефа беше беден, нямаше да го удостоиш с поглед. Щеше да си намериш някой друг. Само че аз никога не съм се заблуждавала, държа да ти кажа. Щях да го приема, щях да разбера, ако го правеше за нас двете, дори щях да го одобря като изява на великодушие и доброта, ако не се правеше непрекъснато на жертва, ако не ми говореше с този снизходителен тон, с който обикновено се обръщаш към мен, сякаш съм някаква несретница или нищожество… До гуша ми дойде от лицемерието ти, от лъжите ти, не понасям молитвено скръстените ти ръце, приказките ти за саможертва… Начина, по който всеки път ме поучаваш, докато всъщност самата ти, да си го кажем направо, си упражнявала най-стария занаят на света! — сетне каза на Шефа, който вече слушаше, без да си дава труд да се прикрива: — Съжалявам, Шефе… — и като видя добродушната му изумена физиономия със зяпнала уста, която беше смешна, но излъчваше цялата му доброта и великодушие, тя заповтаря, жегната от угризения: — Съжалявам, съжалявам, съжалявам… Не исках да те обидя.