Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Разбрах от Ирис, че…

— А! Значи ти е казала?

— Бих могъл да ти намеря някаква работа, да си докарваш някакви допълнителни доходи. Имам предвид да превеждаш, преводи на важни договори, договори за големи сделки. Ясно е, че работата е много досадна! Обаче е доста добре платена. В кантората имаше една сътрудничка, натоварена с тази дейност, но тя напусна. Не спомена ли, че знаеш и руски? Достатъчно добре ли го владееш, за да улавяш нюансите на бизнес жаргона?

— Да, знам го доста добре, да…

— Бихме могли да видим как ще потръгне. Ще ти дам да опиташ…

Филип Дюпен потъна в продължително мълчание и Жозефин не се осмеляваше да го наруши. Този прекалено съвършен мъж я караше да се чувства неловко, но странно, досега не се беше проявявал пред нея в този аспект, толкова човечен. Мобилният му телефон звънна и той не отговори, за което Жозефин мислено му благодари.

— Единственото, за което ще те помоля, Жозефин, е да не споменаваш за това пред никого. Абсолютно пред никого. Да не казваш нито на майка си, нито на сестра си, нито на мъжа си. Бих желал това да си остане между нас. Между нас двамата, искам да кажа.

— И аз бих желала — въздъхна Жозефин. — Ако знаеш как ми е дошло до гуша непрекъснато да се оправдавам пред всички тях, защото ме смятат за мекушава и безгръбначна…

Думите „мекушава“ и „безгръбначна“ предизвикаха усмивка на устните му, от която напрежението помежду им спадна. „Права е помисли той. — У нея има нещо безлично. Това е точната дума, с която бих я характеризирал.“ Изпита смътна симпатия към тази непохватна, но всъщност мила жена.

— Аз много те харесвам, Жо, и много те ценя. Не се изчервявай! Намирам те много смела, много добра…

— Понеже не съм красива и загадъчна като Ирис…

— Вярно е, че Ирис е много красива, но ти имаш друг вид красота…

— О, Филип, престани! Ще се разплача… Станала съм прекалено емоционална. Да знаеш какво стана…

— Антоан те е напуснал — това ли?

За момент го беше забравила, но сега внезапно си спомни — Антоан я бе напуснал. И каза:

— Да…

— Случват се такива работи…

— Да — опита да се усмихне Жозефин, — както виждаш, дори нещастието ми не е особено оригинално.

Усмихнаха се един на друг и някое време помълчаха. След това Филип Дюпен стана и отиде да погледне бележника си.

— Значи се уговаряме така: утре в петнайсет часа в кантората. Устройва ли те? Ще те запозная с редактора на преводите…

— Благодаря, Филип. Много благодаря.

Той докосна с пръст устните й, за да й припомни даденото обещание. Тя кимна.

В хола Ортанс Кортес бе седнала в скута на Марсел Гробз, галеше го по плешивата глава и се чудеше за какво ли си говореха майка й и чичо й, затворени толкова време в кабинета му, и по какъв начин би могла да поправи огромния гаф на майка си от тази вечер.

В кухнята Жозефин преглеждаше сметките, седнала на масата. Беше вече октомври, началото на учебната година. Всичко бе платила: учебни помагала, престилки за лабораторните занимания, чанти, екипи за часовете по физкултура, купони за стола на момичетата, осигуровки, данъци и вноски за апартамента.

— Съвсем самичка! — въздъхна тя и остави молива.

Истински подвиг.

Разбира се, благодарение на преводите за кантората на Филип, добре че бяха те, иначе… Беше работила къртовски през целия юли и август, без да си дава почивка, сама в апартамента в Курбвоа, единственото й развлечение бе да полива цветята на балкона! Най-голям зор видя с бялата камелия. Антоан взе децата през юли, както се бяха разбрали, а през август Ирис ги покани във вилата си в Довил. Около петнайсети Жо си даде една кратка седмица отдих и се присъедини към компанията. Момичетата бяха в суперформа. Загорели, отпочинали, пораснали. Зое беше спечелила първо място на конкурса за пясъчни замъци и се фукаше с наградата си — цифров фотоапарат. „Ау — възкликна Жо, — веднага си проличава, че се движим сред имотни хора!“, а Ортанс въздъхна неодобрително. „О, скъпа моя, толкова е хубаво да се отпуснеш и да дърдориш глупости!“ — „Съгласна съм, мамо, но може да засегнеш Ирис и Филип, а те са много добри с нас…“

Жозефин си обеща да си мери приказките и да не се изкушава да приказва каквото й хрумне. Чувстваше се много по-непринудено в компанията на Филип. Сякаш бе негова сътрудничка, въпреки че задълженията й далеч не отговаряха на тази функция. Една вечер двамата останаха сами на понтона. Той й разказа за делото, което току-що бе приключил и за което тя бе превела встъпителните бележки. По-късно се чукнаха за здравето на този нов клиент. Тя много се трогна.