Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Къщата беше красива, сякаш увиснала във въздуха между морето и дюните. Тук всяка вечер устройваха празненства, през деня ходеха за риба, изпичаха улова на големите скари, пробваха нови коктейли, а момичетата се въргаляха по пясъка и се хвалеха, че са се натряскали.

Не й се връщаше в Париж. Но когато видя чека, който й връчи секретарката на Филип, престана да се окайва. Помисли, че има някаква грешка. Подозираше, че Филип е надул хонорара й. Рядко го виждаше — обикновено я приемаше секретарката му. Понякога й драсваше кратка бележка, хвалеше я за работата й. На една от тях беше прибавил послепис: „Не съм и очаквал друго от теб.“

Сърцето й се разтуптя. Припомни си разговора им в кабинета му вечерта, когато… вечерта, когато се беше скарала с майка си.

Неотдавна сътрудничката на Филип, на която предаваше преводите, я беше попитала дали смята, че би могла да превежда англоезична литература. „За книги ли става дума?“ — опули се Жо. „Да, естествено…“ — „За истински книги?“ „Да… — отговори жената, леко изнервена от въпросите на Жо. — Един от нашите клиенти е издател. Има нужда от бърз и качествен превод на биография на Одри Хепбърн. Затова се сетих за вас.“ „За мен?“ — попита Жозефин удивена. „Да, да, за вас!“ — отвърна адвокат Каролин Вибер, която започваше наистина да се дразни. „О, ами да, разбира се — опомни се Жо. — Няма проблем! За кога ще му трябва преводът?“

Адвокат Вибер й записа телефона на човека, към когото трябваше да се обърне, и всичко се подреди много бързо. Дадоха й два месеца срок да предаде превода на „Одри Хепбърн, един живот“, 352 страници дребен шрифт! Два месеца, пресметна тя наум, това значи да съм готова в края на ноември!

Обърса челото си с ръка. Имаше куп други неща, които чакаха все нея. Беше се записала за участие в семинар в Лион, за който трябваше да подготви поне петдесетина страници, посветени на женския труд в тъкачниците през XII век. Жените от средновековието работели почти наравно с мъжете, но с тази разлика, че изпълнявали други операции. Според сметководните книги на тъкачите от четирийсет и един труженици двайсет били жени и двайсет и един мъже. Жените не били допускани до работа, която изисквали прекалено големи физически натоварвания. Например, когато станът бил вертикален и се налагало да се работи с вдигнати ръце. Наложените представи за тази епоха са съвсем неверни, смята се, че жените са били затворени в замъците, носели са засукани прически и колани на целомъдрието, докато всъщност те са били дейни, особено жените от народа и от занаятчийското съсловие. Констатацията не важеше в същата степен за благородните дами, разбира се. Жозефин се отнесе за миг, обмисляйки увода на доклада си. Как ли да започне: с анекдот, със статистически данни, с някакво обобщение?

Размишляваше с молива в ръка. В ума й една мисъл блесна като светкавица и избухна като бомба: забравих да попитам колко ще получа за превода на Одри Хепбърн! Поех работата като съвестна труженичка и забравих. Изпадна в паника, вече се виждаше попаднала в капан. Как да постъпи? Да се обади по телефона и да каже: „Всъщност колко ще ми платите?“ Тъпо! „Забравих да се договоря за хонорара.“ Не става. „Мекушава и безгръбначна, мекушава и безгръбначна, мекушава и безгръбначна. Всичко стана прекалено бързо — затръшка се тя. — Как не се сетих да си запиша всички въпроси, преди да отида на срещата. Трябва да реагирам по-бързо, да бъда по-оправна. Аз, която живеех в черупката си като малък прилежен охлюв…“

Шърли й помагаше за превода на биографията на Одри Хепбърн. Жозефин си отбелязваше думите и изразите, които я затрудняваха, и тичаше при Шърли. На площадката постоянно се чуваше как се отварят и затварят входните врати на двата апартамента.

Цифрите върху белия лист не лъжеха. Справяше се по-скоро добре. Изпита чувство на еуфория и разпери широко ръце, сякаш в опит да полети. Щастливка! Истинска щастливка! После се сепна и призова небесата да направят така, че чудото да продължи. Не помисли нито за миг: „Така е, защото работя, защото не спирам да работя.“ Не! Жозефин никога не свързваше положеното усилие и получената награда. Жозефин никога не зачиташе труда си. Тя благодареше на Бога, на небето, на Филип или на адвокат Вибер. През ум не й минаваше да се самопохвали за часовете, прекарани над речниците или над белия лист.

„Ще се наложи да си купя компютър, ако ще продължавам да превеждам, така поне ще пестя време. Още един разход“ — помисли тя, но махна с ръка.