Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Обаче не възнамеряваше да направи първата крачка. Обаче не съжаляваше за нито една дума, изречена онази вечер.

Питаше се дори дали тази разправия не беше отключила енергията й. Човек се чувства силен, когато не мами. „Онази вечер си била искрена и оттогава насам погледни само как напредваш!“ Това беше теорията на Шърли. Може би Шърли беше права.

Сама. Без Антоан, без майка си. Без мъж.

В библиотеката, по тесните проходи между рафтовете с книги, се бе сблъскала с един мъж, който вървеше насреща й. Тя носеше купчина книги. Не го забеляза. Книгите изпопадаха и с оглушителен шум се разпиляха по пода, а непознатият се наведе да й помогне да ги вдигнат. Гледаше я укорително и Жозефин не успя да потисне напушилия я смях. Наложи се да излезе от читалнята, за да се успокои. След като се върна, той й смигна съзаклятнически. Тя силно се смути. Целия следобед търсеше да срещне погледа му, но той не откъсваше очи от записките си. Когато по едно време вдигна поглед, той беше изчезнал.

Видя го отново и той леко й махна с ръка, усмихна се сърдечно. Беше висок, кльощав, кестенявата му коса падаше в очите, а бузите му бяха като всмукани, толкова дълбоко бяха хлътнали. Преди да седне, окачаше деликатно тъмносиния си дъфелкот на облегалката на стола, изтупваше и най-дребната прашинка по него, опъваше го и едва тогава се настаняваше. Краката му бяха много дълги и слаби. Жо си го представяше като танцьор, който потропва с токове. С черно трико, черно горнище, черен цилиндър. Лицето му често променяше израза си. Понякога й се струваше красив и романтичен, друг път блед и меланхоличен. Никога не беше сигурна, че ще го познае. На моменти образът му се губеше и тя упорито се опитваше да си го представи в плът и кръв.

Не намери смелост да разкаже на Шърли за случката с младия мъж. Шърли щеше да й се присмее. „Трябвало е да го поканиш на кафе, да го попиташ как се казва, да поразучиш в колко часа свършва работа! Страхотно си задръстена.“

„Ми да… Задръстена съм, нищо ново! — въздъхна Жозефин, драскайки по листа със сметките. — Всичко виждам, всичко чувствам, хиляди подробности се забиват в мен като тресчици и силно ме нараняват. Хиляди подробности, които останалите не забелязват, защото са с крокодилска кожа.“

Най-трудното беше да не отстъпи пред паниката. Тя винаги нанасяше ударите си нощем. Жо усещаше как в нея нараства тревогата, от която нямаше спасение. Въртеше се в леглото, а сънят не идваше: да плати вноските за апартамента, режийните, данъците, хубавите дрехи на Ортанс, за колата, осигуровките, телефона, картата за плуване, ваканциите, билетите за кино, обувките, зъбните шини… Изброяваше разходите и ококорена от ужас се захлупваше със завивките, за да не мисли повече. Случваше се да се събуди, да седне в леглото, да смята и пресмята отново и отново и да се убеди, че няма начин да се справи, докато през деня цифрите бяха показвали, че всичко ще е наред! Паникьосана, запалваше лампата, донасяше листа със сметките и започваше да пресмята пак, докато не си върнеше здравия разум. Тогава гасеше лампата, но вече изтощена до крайност.

Страхуваше се от нощите.

Хвърли последен поглед на цифрите, изписани едните с молив, другите с червена химикалка, и успокоена установи, че засега бяха запазили спокойствие. Мисълта й литна далеч напред към семинара, за който трябваше да се подготви. Припомни си един пасаж, който беше прочела. Каза си, че ще е добре да го препише и да го използва. Потърси го, откри го и реши да го сложи за увод на доклада си.

„Проучванията, направени от специалистите по икономическа история, сочат, че периодът между 1070 и 1130 година е много плодотворен за Франция. Мрежата от селища се разраства, настъпва подем в градовете, съчетан с разпространението на парите в селските райони и развитието на търговските връзки между градовете. Същевременно това динамично и новаторско време е белязано и от системното ограбване, на което феодалите подлагат крепостните селяни. Как е бил осъществен този икономически подем — въпреки феодалните владетели или благодарение на тях?“

Лакътят й се плъзна по мушамата на масата и Жо се почуди дали същият въпрос не се отнася и за нейния случай. Откакто остана сама, откакто сметките, които трябваше да плаща, не й даваха мира, тя придобиваше все повече опитност и мъдрост. Сякаш самият факт, че се оказа изложена на опасност, я караше да наваксва и да работи, да работи, без да спира…

Ако парите не се изпаряваха с такава скорост, би могла да наеме къща за момичетата следващото лято, да им купи красивите дрехи, които желаят, да ги води по театри и по концерти… Един път седмично биха могли да вечерят навън и да ходят на козметичка. Би могла да отиде на фризьор, да си купи красива рокля, за да не се срамува от нея Ортанс…