Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Цялата зала гръмна от аплодисменти.

Жозефин не отлепяше поглед от екрана, зяпнала от изненада. Водещият се усмихна и обърнат към камерата, поздрави Жозефин, че има такава силна и разумна дъщеря.

Накрая се пошегува:

— Защо не й кажете „обичам те“, когато сте очи в очи с нея, ще е по-лесно, отколкото да идвате тук да й го кажете пред камерата. Защото вие току-що й се обяснихте в любов…

За кратък миг Ортанс сякаш се поколеба, после се стегна.

— Не мога. Когато съм с майка ми, не мога. Това е по-силно от мен.

— Но я обичате?

Отново се възцари мълчание. Ортанс сви юмруци, сведе очи и каза приглушено:

— Не знам, толкова е сложно. Толкова сме различни… — сетне отново изпъна рамене и отметна падналия пред лицето й тежък кичур: — Ядосана съм й главно заради отнетото ми детство, детството, което тя ми окраде!

Водещият я поздрави за смелостта, благодари на нея и на юриста и покани пред камерата следващия гост в предаването. Ортанс си тръгна, изпратена от аплодисментите на присъстващите.

Жозефин седеше на канапето, неспособна да мръдне. Сега всички знаят. Почувства облекчение. Животът й отново й принадлежеше. Няма вече да крие, да лъже. Ще може да пише. От свое име. Малко се страхуваше, но си каза, че не бива да се прикрива зад различни претексти, че е длъжна да опита. „Не се опитваме да сторим нещо не защото е трудно — то е трудно, защото не се опитваме.“ Сенека го е казал. Това беше първата мисъл, която си преписа в началото на следването. Направи го, за да си вдъхне смелост… „И сега ще се опитам — каза си тя. — Благодарение на Ортанс. Дъщеря ми ме подкрепя. Дъщеря ми, тази чужденка, която не разбирам, ме подтиква да се надскоча. Дъщеря ми, която пет пари не дава за обичта, за нежността, за великодушието, дъщеря ми, която предизвиква живота с нож между зъбите, ми прави подарък, какъвто никой никога досега не ми е правил: оглежда ме, преценява ме и ми заповядва: «Давай, върни си името, пиши, ти можеш! Изправи се и смело напред!» Може да се каже, че ме обича, обича ме — развълнува се Жозефин. По свой си начин ме обича…“

Дъщеря й скоро щеше да се прибере, щяха отново да застанат очи в очи. Не биваше да плаче, още по-малко да се втурне да я целува. Не му беше дошло времето, чувстваше го. Тя я защити по телевизията, пред очите на всички. Върна й онова, което й принадлежеше по право. „Това значи, че ме обича поне малко все пак, нали?“

Не бързаше да става от канапето, обмисляше най-подходящата линия на поведение. Минутите летяха, Ортанс щеше да пристигне всеки момент. Мислено чуваше как ключа се превърта в ключалката, стъпките на Ортанс… „Още не си легнала, притесняваш се за мен? Горката ми майка! Как ти се стори предаването? Бях ли хубава? Интересна? Длъжна бях да го кажа, защото ти пак щеше да се оставиш да те прецакат… Писна ми, постоянно се оставяш да те лъжат!“ После щеше да се затвори в стаята си.

Жозефин се мъчеше да надвие чувството на обезсърчение, което я обземаше.

Бутна балконския прозорец, излезе и се облегна на перилата. Растенията отдавна бяха изсъхнали, беше забравила да прибере саксиите. Почернелите и пожълтели клечки стърчаха, изгорели от слънцето, нападалите мъртви листа бяха хванали мухъл. „Само това остана от Антоан — въздъхна тя. — Толкова обичаше да се грижи за цветята си. Бялата камелия… Отделяше й часове. Слагаше тор, забучваше колчета, пръскаше цветята с минерална вода. Казваше ми латинските им наименования, обясняваше ми кога цъфтят, как се разсаждат. На тръгване ми поръча да се грижа за тях. Но и те умряха.“

Тя се изправи и вдигна очи към звездите. Мислите й полетяха към баща й, заговори на глас:

— Тя не знае, още е толкова млада, не се сблъскала с живота. Мисли си, че знае всичко, съди околните, съди мен… Това е от възрастта, нормално е. Предпочита Ирис да й е майка! Какво има Ирис, което ми липсва? Красива е, много е красива, животът й е лесен… И дъщеря ми вижда точно тази мъничка разлика. Вижда само нея! Това малко нещо в повече, получено по рождение, което улеснява целия й живот! А нежността, обичта, които й давам, откакто се е родила… Тях не ги вижда. Любовта, която й давам от самото начало, любовта, която ме караше да ставам нощно време, когато я мъчеха кошмари, от която стомахът ми се свиваше на топка, когато се прибираше тъжна от училище, защото някой я беше обидил или я беше погледнал злобно! Исках да й спестя всички болки, за да върви напред, безгрижна и необременена. Живота си давах за нея. Правех го непохватно, но бях такава, защото я обичах. Човек винаги е непохватен с тези, които обича. Мачка ги, пречи им с обичта си… Не знае как да се държи. Тя смята, че парите са всемогъщи, че дават всичко, но не парите ме караха да съм винаги на линия, когато се прибираше от училище, да й приготвям следобедната закуска, вечерята, дрехите за другия ден, за да бъде най-красивата, да се лишавам от всичко, за да има най-хубавите дрехи, най-интересните книги, скъпи обувки, сочна пържола в чинията… да се свивам, за да се шири свободно, без да се притеснява. Парите не са способни на подобни жестове на внимание. Само любовта. Любовта, която изливаме върху детето и която му дава сили. Любовта, която ни кара да не правим сметки, да не мерим и претегляме, която не се изразява в цифри… Но тя не знае всичко това. Още е много малка. Един ден ще разбере… Направете така, че да разбере и да я открия отново, да преоткрия малкото си момиченце! Толкова я обичам, бих дала всички книги на света, всички мъже на света, за да ми каже: „Мамо, обичам те, ти си милата ми майчица!“ Умолявам ви, звезди, направете така, че да разбере любовта ми към нея, да престане да я презира. За вас не е трудно, вие виждате любовта, която нося в сърцето си, защо тя не я вижда? Защо?