Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жозефин се усмихна и нежно я погледна.

— Хайде, Ортанс, излей си душата…

— Намразих те, когато татко остана без работа. На-мра-зих те! Не се умори да успокояваш, да омаловажаваш, да прикриваш, дори започна да дебелееш, за да прикриваш още по-добре! С всеки изминал ден ставаше по-грозна, по-отпусната, по-… никаква, а той се опитваше да се измъкне, да продължи, обличаше хубавите си дрехи, гледаше да е безупречен, полагаше усилия, докато ти, ти го заразяваше с гадната си мекота, парализираше го с лепкавите си пипала…

— Не е лесно да живееш с мъж, който не работи, който по цял ден си е вкъщи…

— Но не трябваше да го закриляш като майка! Трябваше да го накараш да почувства, че все още има смелост! А ти го смачкваше с добротата си. Затова не е никак чудно, че отиде при Милен. С нея се е чувствал мъж. Намразих те, мамо, да знаеш колко те намразих!

— Знам… Само се чудех защо.

— Ами високопарните ти проповеди за парите, за житейските ценности, направо ми се повръщаше от тях! Днес има само една ценност, мамо, отвори си очите и разбери веднъж завинаги, тази ценност са парите, ако ги имаш, си някой, ако ги нямаш, тогава… Прав ти път! Но ти нищо не си разбрала, абсолютно нищо! Когато татко се махна, ти почти не можеше да караш колата, само правеше вечер сметки, пресмяташе мизерните си пари… Филип ти помогна с преводите, Филип, който е пълен с мангизи, с връзки и познанства. Ако не беше той, къде щяхме да сме сега, а, кажи ми? Можеш ли да ми кажеш?

— Животът не е само пари, Ортанс, но ти си много млада.

— Вярно, че съм млада! Но съм разбрала много неща, които ти не си разбрала. И за това също ти се сърдех, казвах си: докъде ли ще стигнем с нея? Не се чувствах сигурна с теб, мислех си: не му е дошло времето, но един ден ще се махна оттук! Само за това си мислех. Впрочем продължавам да го мисля, разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си… Татко, ако той беше мой мъж…

— Дойдохме си на думата!

— Точно така! Щях да го сваля на земята и да му заявя: край на мечтите, прави каквото ти се предлага. Без значение какво, но започни да правиш нещо… Толкова го обичах! За мен той беше толкова красив, елегантен, горд… и в същото време толкова слаб. Гледах го как се мотае по цял ден из апартамента с жалките си занимания, цветята на балкона, шаха, флирта му с Милен! А ти не забелязваше нищо. НИЩО! Намирах те ужасно тъпа, ама ужасно… От друга страна, и аз не можех нищо да направя. Полудявах, като го гледах такъв! Щом си намери онази работа в „Кроко Парк“, реших, че ще изплува. Че е намерил нещо, което ще му помогне да осъществи мечтите си за величие. Крокодилите му разказаха играта, убиха го. Толкова го обичах… Той ме научи да се държа изправена, да бъда красива, различна, той ме водеше по магазините, купуваше ми елегантни дрехи, после отивахме в бара на някой луксозен хотел в Париж, пиехме по чаша шампанско и слушахме джаз. Той ми създаваше усещането, че съм неповторима, прекрасна, единствена… От него съм наследила това умение, тази сила, която самият той не притежаваше. Той ми я предаде. Татко не беше силен. Беше слаб, крехък, малко момче, но за мен беше прекрасен!

— Той безумно те обичаше, Ортанс. Аз съм жив свидетел. Понякога дори ревнувах от тази връзка между вас двамата. Със Зое се чувствахме леко изолирани. Той нито веднъж не погледна Зое така, както гледаше теб.

— Накрая не можеше да се понася. Пиеше, запусна се, смяташе, че не забелязвам, но аз виждах всичко! Не понасяше това, в което се бе превърнал — жив провал. Това лято имаше моменти, в които беше направо жалък. Затова по-добре, че стана така!

Стоеше изправена до леглото. Жозефин не помръдваше, остави я да се изприказва, да излее мъката си свободно, без да подбира изразите.

Ортанс се извърна внезапно и погледна майка си в очите.

— Искам да знаеш, че е изключено, ИЗКЛЮЧЕНО, чуваш ли, да преживеем отново това, което преживяхме, когато той остана без работа. Никога повече не искам това да се повтори! Даваше ли ти пари?

— О, да ти кажа…

— Даваше ли ти пари, или не ти даваше?

— Не ми даваше.

— Значи можем да оцелеем и без него?

— Да.

„Ако си вземе парите за книгата — си каза Ортанс, без да откъсва поглед от майка си. — Но много се съмнявам, че ще си ги поиска, че ще удари по масата.“

— Няма ли пак да станем бедни?

— Не, скъпа моя, няма да станем пак бедни, обещавам ти. Имам сили да се боря за двете ви. Винаги съм ги имала. Никога за себе си, но за вас — да.

Ортанс я изгледа, в очите й се четеше съмнение.