Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— А татко? — обърна се веднага към Милен, без да я поздрави, нито да я целуне. — Не е ли дошъл с теб?

Отиде при майка си и я прегърна през кръста.

— Милен тъкмо ми разказваше, че татко ти заминал във вътрешността на страната да търси удобни терени за нови развъдници. Има намерение да разшири бизнеса. Затова напоследък не ви се обажда…

— Не си ли е взел компютъра? — недоверчиво попита Зое.

— Компютър в саваната! — възкликна Милен. — Къде си видяла подобно нещо, Зое? Няма ли да ме целунеш?

Зое се поколеба, погледна към майка си, отиде до Милен и леко я целуна по бузата. Милен я грабна и я стисна в прегръдките си. Очевидната близост между Милен и Зое шокира Жозефин, но тя бързо се овладя. Ортанс беше също толкова изненадана и хладна. „Те са на моя страна — си каза Жозефин с удоволствие. — Сигурно се чудят за какво е дошла.“ Тя повтори обясненията, които беше дала на Зое. Милен кимаше, докато тя говореше.

Ортанс изслуша майка си, след което попита:

— И телефон ли няма?

— Сигурно батерията му е паднала…

По вида й пролича, че не е особено убедена.

— А ти защо си дошла?

— Да попълня запасите си от козметика и да се видя с адвоката си…

— Искаше да знае дали може да се обади на Шефа във връзка с начинанието си в Китай. Баща ти й казал да се обърне към мен — намеси се Жозефин.

— Шефа ли — продължи недоверчиво Ортанс. — Какво общо може да има той с тази работа?

— Той върти бизнес с китайците — повтори Жозефин.

— Мда — кимна Ортанс.

Прибра се в стаята си, отвори учебници и тетрадки и седна да учи, но странната гледка оттатък в кухнята: майка й с Милен, смачканите им физиономии, зачервените им очи — не й даваше мира. „Нещо се е случило с татко, убедена съм.“ Подаде глава в коридора и извика майка си.

Жозефин отиде при нея в стаята.

— Случило се е нещо с татко и ти не ми казваш…

— Виж, мила…

— Мамо, вече не съм малко дете. Не съм Зое, предпочитам да разбера истината.

Говореше толкова студено, с такава непоколебима решителност, че Жозефин протегна ръце да я прегърне и да я подготви за новината, но Ортанс се дръпна рязко и грубо.

— Престани с тези преструвки! Мъртъв е, нали?

— Ортанс, как можеш да говориш така?

— Защото е истина, нали? Истина е…

Тя вирна брадичка, погледна майка си упорито и враждебно, предизвикателно и гневно.

— Мъртъв е и теб те е страх да ми го кажеш. Мъртъв е, а ти се тресеш от шубе. Защо е нужно да ни лъжеш? Все ще научим някой ден! Аз предпочитам да разбера сега, днес… Ненавиждам лъжите, тайните, преструвките!

— Да, мъртъв е, Ортанс. Изял го е крокодил.

— Мъртъв е — повтори Ортанс. — Мъртъв е…

Повтори многократно тези думи, но очите й останаха сухи. Жозефин отново се опита да се приближи до нея, да обгърне раменете й. Ортанс грубо я отблъсна и тя падна на леглото.

— Не ме докосвай! — изкрещя момичето. — Не ме докосвай!

— Но какво съм ти сторила, Ортанс? Какво съм ти сторила, че се държиш така с мен?

— Не мога да те понасям, мамо. Подлудяваш ме! Намирам, намирам, че си…

Ортанс замълча. Въздъхна, озлобена и отчаяна, сякаш изпитваше такъв ужас от майка си, че не можеше да го изрази с думи. Жозефин приведе рамене в очакване. Разбираше мъката на дъщеря си, разбираше гнева й, но не можеше да разбере защо тази мъка и този гняв се обръщат срещу нея. Ортанс се тръшна на леглото до нея, достатъчно далече, за да не може Жозефин да я докосне.

— Когато татко остана без работа… когато се мотаеше в къщи… ти надяваше физиономия на самарянка, придаваше си добродушен вид, за да ни накараш да мислим, че всичко е наред, че татко „е в процес на търсене на работа“, че няма нищо обезпокоително, че животът ще продължи като преди. Ти се опитваше да ни накараш да повярваме в това, опитваше се да го накараш и него да повярва.

— А ти какво искаше да направя? Да му посоча вратата ли?

— Трябваше да го стреснеш, да го накараш да погледне действителността в очите, а не да го подкрепяш в илюзиите, в които живееше! Обаче не, ти постоянно го приспиваше, дрън-дрън… говореше разни глупости! Опитваше се да уредиш нещата с лъжи.

— На мен ли се сърдиш, Ортанс?

— Да, на теб. На теб с твоето любезно и мило държане, абсолютно неуместно и погрешно! На тъпото ти великодушие, на малоумната ти добротата! Сърдя ти се, мамо, просто идея си нямаш колко съм ти бясна! Животът е труден, толкова труден, а ти се преструваш, че е точно обратното, опитваш се да накараш всички да се обичат, да споделят едни с други, да се вслушват едни в други. Всичко това са тъпотии! Хората се изяждат взаимно, не се обичат! Или да, добре, обичат те, но ако им дадеш нещо за ядене! Нищо не разбираш. Стоиш си вкъщи като някаква глупачка, плачеш на балкона, говориш на звездите. Мислиш ли, че не съм те чувала как говориш на звездите? Идеше ми да те метна през балкона. Сигурно адски са се кефили звездите, като те слушат какви ги дърдориш. С мизерното пуловерче, запасана с престилка, с жалката коса на клечки. Хленчеше, молеше ги за помощ, вярваше, че красив ангел ще слезе от небето и ще реши всичките ти проблеми. Беше ми мъчно за теб, но и те ненавиждах! Отивах да си легна и си представях горда майка, непреклонна, безмилостна, смела и красива, красива, казвах си, това не е моята майка, тази жена на колене вън на балкона, тази жена, която се изчервява, плаче, трепери за всяка дреболия…