Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Един ден отиде на обяд у Ирис. Филип и Александър бяха в Лондон. Прескачаха дотам все по-често. Да не би Филип да е решил да се установи там? Отговори, че не знаела. Не си говорели, не се засичали. Така е по-добре, внушаваше си тя, колчем се сетеше за него. Сестрите обядваха в стаята на Ирис, Кармен им прислужваше.

— Защо постъпи така, Ирис, защо?

— Мислех си, че ще бъде като игра. Исках да се заговори за мен… Всичко провалих! Филип ме избягва, наложи се да обяснявам на Александър какво значи лоша шега, той ме изгледа с такова отвращение, че извърнах очи.

— Ти ли изпрати снимките?

— Да.

„Има ли смисъл да продължаваме да говорим за това — отегчено помисли Ирис. — Има ли смисъл да разсъждаваме по въпроса? Пак направих глупост и пак се минах. Никога не съм била наясно със себе си, никога не съм се интересувала истински от себе си. Неспособна съм да се разбера, неспособна съм да разбера и другите. Нося се по течението, а те се отдръпват от мен. Нямам доверие на другите и не мога да накарам другите да ми имат доверие. Не мога да намеря човек, с когото да говоря, нямам истинска приятелка. Досега се движех, без да мисля, животът беше приятен и хубав, малко гаден понякога, но толкова лесен. Хвърлях заровете и печелех. А внезапно нещата се обърнаха — тя потръпна и се сви на голямото канапе. — Животът бяга от мен и аз бягам от него. Мнозина са като мен, не съм единствената, посегнала за нещо, което се изплъзва. Дори не знам как се нарича това нещо. Не знам…“

Погледна сестра си. Сериозното лице на сестра й. „Тя, тя знае. Не ми е ясно как го постига. Малката ми сестричка толкова е пораснала…“

Трябва да престане да преживя все същото. Скоро ще дойде лятото, ще отидат във вилата в Довил. Александър ще порасне. Сега Филип е поел грижите за него. Ирис леко се засмя вътрешно. Никога не се бе грижила за него, само за себе си. „Скъпа моя, ставаш смешна, когато се напъваш да мислиш, мислите ти не са устремени напред, а лъкатушат, не стигат доникъде, запъват се, пропадат… Ще свърша като госпожа майка ми. Само ще гледам да плюя по-малко отрова. Да запазя достойнство в нещастието, което сама си докарах стъпка по стъпка. Отначало си мислех, че животът ми ще върви леко и приятно. Всичко предвещаваше подобно развитие. Оставих се да ме носят лъскавите панделки на живота, а те се сплетоха в смъртоносен възел, в който ме впримчиха.“

— Не ти ли хрумна, че може да нараниш някого от близките си?

Думите на Жозефин й прозвучаха неприятно. Нужно ли бе да употребява такива ужасни думи? Скуката не е ли достатъчна причина за подобна постъпка? Нима трябва да я обяснява с думи! Дали да не приключи с това веднъж завинаги? Беше го мислила, загледана през прозореца. Край на ставането сутрин, край на „какво ще правя днес“, край на обличането, на прическите, край на преструването, че говори със сина си, с Кармен, с Бабет, с Филип… Край на монотонното всекидневие. Оставаше й една-единствена награда: книгата, която не беше написала, но в чиято слава и успех продължаваше да се къпе. Докога? Не знаеше. А после… После ще му мисли. После идва нов ден, нова нощ. Ще ги посреща един след друг, ще ги прави по-поносими, доколкото успее. Нямаше сили да мисли за това. Казваше си, че някой ден старата Ирис, самоуверената красавица, триумфално ще се завърне, ще я хване за ръка и ще й прошепне: всичко е без значение, нагласи се, направи се красива и започни отначало… Преструвай се, научи се да се преструваш. „Проблемът е, че продължавам да мисля… А трябва да престана да мисля. Като Беранжер. Продължавам да искам, да желая, да се стремя, изпълнена съм с надежди за друг живот, който нямам сили да изградя. А трябва да съм достатъчно мъдра, да се свия и да осъзная, че имам твърде малко силици, да си дам сметка, че не съм способна да се надскоча, да се примиря с това, което ми е дадено… Сигурно още не му е дошло времето, все още не съм готова да се откажа.“ Тя се сепна. Ненавиждаше думата „отказвам се“. Какъв ужас!

Погледна пак сестра си. Ако трябва да се сравняват, тя беше получила много по-малко от нея, а се оказа, че се справя много по-добре. Животът е взискателен. Иска от теб да си платиш сметката, записва си какво е дал, какво е получил, нищо не пропуска.

— И Ортанс, дори и тя престана да идва — заяви тя с последно усилие, опитвайки се да покаже нещо като желание за живот. — А толкова добре се разбирахме… Сигурно и тя се отвращава от мен!

— Тя се подготвя, учи за матурата, Ирис. Учи като луда. Наумила си е да я вземе с много висока оценка, намерила е дизайнерско училище в Лондон за следващата година…