Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— ИМАШЕ право… Отсега нататък нямаш никакво право. Сама подписа документите. Не се усъмни нито за миг, понеже се бях оставил да ме скубеш от толкова време. Вече не си във фирмата, Анриет. Подписът ти не струва пукната пара. Можеш да се подпишеш по всички рула тоалетна хартия, които намериш, това ще е единствената ти утеха. Бъди любезна и се задоволи с приличната издръжка, която ще ти отпусна, защото в противен случай може да се разминеш и с нея, ще ти останат само очите да си ги изплачеш. Ще се наложи да си отпушиш слъзните канали, защото със сигурност са изцяло запушени.

— Не ти позволявам да ми държиш такъв език!

— Самата ти се отнасяше по този начин с мен, и то доста дълго време. Правеше го изискано, не мога да отрека, подбираше си думите, лъскаше до блясък презрението си, беше получила отлично образование, но основата не беше читава. Вонеше на мухъл, на презрение, на застояло, на вкиснато. Сега, скъпа моя, се пръскам от щастие и затова съм в настроение да правя щедри жестове. Възползвай се, защото утре може да се държа доста по-гадно! Затова си затваряй устата. В противен случай ще има война. А войната ти много добре знаеш как се води, нали, Анриет…

Като всички дребнави и мизерни хорица, Анриет излая за последно дребнаво и грозно:

— Ами Жил, колата? Може ли да ги задържа?

— Боя се, че няма да можеш… Първо, защото и той те недолюбва, пък и защото колата ще ми е страшно необходима за моята кралица и моя малък принц. Опасявам се, че ще ти се наложи да трамбоваш пеша и да си вееш задника в обществения транспорт или с таксита, ако предпочиташ спестяванията ти да се стопят на бърза ръка! Уредил съм всичко с адвокатите си. Допитай се до тях. Ще те запознаят с новите правила. После идва ред на развода. Няма да ми се наложи да си пренасям багажа, вече съм си взел всичко, на което държа, а колкото до останалите вещи, може да си изкарваш нервите на тях или да ги изхвърлиш на боклука. Имам дете, Анриет! Имам дете и жена, която ме обича. Имам нов живот, отне ми доста време, докато се освободя от хомота, но го направих! Обикаляй, върти се като гламава, продължавай. От Жил научих, че от доста време се въртиш като изоглавена, продължавай в същия дух, докато напълно се изтощиш, докато се освободиш от натрупаната злоба, и тогава се прибери вкъщи… Поразсъждавай върху съдбата си! Научи се на мъдрост и скромност. Предлагам ти прекрасна програма като на стара приятелка! Смятай се за щастливка, оставям ти покрив над главата и пари, за да се храниш всеки ден с това, което Бог в безграничната си доброта ти е отредил.

— Ти си пил, Марсел, пил си!

— Точно така. Празнувам от сутринта! Умът ми е бистър и даже да наемеш всички адвокати на света, нищо няма да се промени — ти се прецака, скъпа моя, прецака се!

Анриет затвори, дълбоко наранена. Забеляза колата с Жил на волана да завива в дъното на улицата, изоставяйки я на новата й самота.

В деня, в който малкият Марсел Гробз се прибра у дома, носен от майка си, в дрешки, сини като сините му очи, същите като на татко му, пред луксозната сграда, която щеше да е негово жилище отсега нататък, го очакваше голяма изненада. Огромно бяло покривало с избродирани лилии беше опънато над входа и падаше от двата му края на внушителни белоснежни дипли, пред които Жинет, Рьоне и останалите служители от фирмата се бяха наредили в безупречен шпалир и пееха в хор: „Ако бях дърводелец и ти се казваше Мария, би ли се омъжила за мен и дете би ли ми родила?“ 36 36 If I were a carpenter… — песен на Тим Хардин от 1967 г., изпълнявана впоследствие от известни рок и поп певци. — Б.пр.

Великият Джони Холидей не бе могъл да дойде, но Жинет с красивия си глас на хористка изпя песента от начало до край, докато Жозиан ронеше сълзи, мокрейки дантелената шапчица на сина си, а Марсел благодареше на небето за огромното щастие, с което го бе дарило, и обясняваше на зяпачите, които се чудеха дали присъстват на сватба, раждане или погребение: „На всичко заедно. Имам жена, роди ми се син и погребвам дълги години на нещастие. Отсега нататък само ще си хвърлям шапката от радост!“

— За какво мислите, Жозефин?

— За това, че скоро стават шест месеца, откакто почти всеки следобед спя в прегръдките ви… — тя се извърна към Лука, който я наблюдаваше, облегнат на лакът, и прокарваше пръст по голото й рамо. Жо отметна кичур, паднал в очите й, и го целуна. — Трябва да тръгвам — въздъхна тя, — а ми се иска да остана завинаги…

„Времето лети като насън — мислеше тя, докато шофираше към къщи. — Всичко минава така неусетно бързо. Гари се оказа прав: ваканцията свърши, децата се върнаха от остров Мустик страхотно почернели, животът отново пое по руслото си и никой повече не отвори дума за статията.“