Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Добре! Значи наистина иска да работи… Мислех си, че го казва просто ей така.

— Тя много се промени, да знаеш. Вече не ме отблъсква, както по-рано. Станала е по-добра…

— А ти, ти как си? И теб не те виждам често.

— Работя. Всички вкъщи работим. У дома цари обстановка на прилежност и усърдие — тя дяволито се засмя с нежна и доверчива усмивка.

Ирис долови ведростта й на весела, щастлива жена и си пожела да беше на нейното място. За миг едва не се изкуши да я попита: „Как го правиш, Жозефин“, но всъщност не искаше да чуе отговора.

Не си казаха нищо повече.

Жозефин си тръгна с обещанието скоро да дойде пак. „Прилича на откъснато цвете — каза си на тръгване. — Ще трябва отново да го засадим…“ Ирис имаше нужда да се стабилизира, да се върне при корените си. Когато човек е млад, не мисли за корените. Мисълта идва някъде на около четирийсет. Когато повече не може да се разчита на младежкия порив и на ентусиазма, когато силите започват да ни изневеряват, красотата неусетно повяхва, когато теглим чертата и виждаме какво сме постигнали и в какво сме се провалили… Тогава се връщаме към корените си и черпим от тях нови сили. Не го осъзнаваме, неволно се уповаваме на тях. „Аз винаги съм разчитала на себе си, на работата си на трудолюбива мравка, в най-тежките моменти имах дисертацията си, работех върху проекта, пишех реферати, правех проучвания, имах любимия си XII век, който ме крепеше. Алиенор ме вдъхновяваше и ми протягаше ръка!“

Жо паркира пред къщи и разтовари покупките, за които се беше отбила, преди да отиде при Лука. Имаше достатъчно време спокойно да направи вечерята, Гари, Ортанс и Зое щяха да се приберат чак след един час. Взе асансьора, натоварена с торбите, съжали, че е забравила да си извади предварително ключовете, сега ще се наложи да остави всичко на пода и да рови в чантата! Взе да опипва стената, за да намери ключа за осветлението.

Забеляза насреща си една жена, която сякаш чакаше нея. Напрегна се да си спомни и пред очите й се появи червен триъгълник: Милен! Маникюристката от фризьорския салон, жената, с която замина мъжът й, жената с червения лакът, облегнат на страничния прозорец на колата. Стори й се, че оттогава е минал цял век.

— Вие сте Милен? — попита тя колебливо.

Жената кимна, тръгна след нея, помогна й да събере покупките, които се бяха разпилели, докато Жозефин си търсеше ключовете. Настаниха се в кухнята.

— Трябва да направя вечерята за децата. Скоро ще се приберат…

Милен понечи да си тръгне, но Жозефин я спря.

— Имаме достатъчно време, ще се върнат чак след час. Да ви предложа нещо за пиене?

Милен поклати глава и Жозефин й направи знак да изчака, докато подреди покупките.

— Става дума за Антоан, нали? Случило ли му се е нещо?

Милен кимна и раменете й се разтресоха.

Жозефин взе ръцете й в своите и Милен се разрида на рамото й. Жозефин я залюля успокояващо. „Мъртъв е, нали?“ През сълзи Милен успя да промълви „да“ и Жозефин я притисна към себе си. Антоан мъртъв, не е възможно… тя също заплака и двете поплакаха прегърнати.

— Как се случи? — попита Жозефин.

Милен й разказа. За фермата, за крокодилите, за господин Уей, за Понг, Мин, Бамби. За работата, която ставала все по-тежка, за крокодилите, които не искали да се размножават, разкъсвали всеки, който дръзнел да се доближи до тях, за работниците, които кръшкали от работа, за пилешките запаси, които разграбвали.

Антоан все повече се затварял в себе си. Уж бил там, а всъщност го нямало. Нощем ходел да си приказва с крокодилите. Всяка вечер повтарял: „Отивам да говоря с крокодилите, трябва да ме слушат“, сякаш е възможно крокодилите да са послушни! Една вечер излязъл както обикновено, влязъл в едно от езерата, Понг го научил как да влиза при крокодилите, без да ги дразни, за да не го изядат… Изядоха го! — тя избухна в сълзи и извади носна кърпичка от чантата си. — Направо нищо не остана от него. Само часовникът за гмуркане, който му бях подарила за Коледа, и обувките…

Жозефин се съвзе и първата й мисъл бе за момичетата.

— Момичетата не трябва да разберат — каза тя на Милен. — Ортанс има матура след седмица, а Зое е толкова чувствителна. Няма да им го съобщя направо, ще ги подготвя постепенно. Първо ще им кажа, че е изчезнал, че не се знае къде е, после някой ден ще им разкрия истината. И без това — продължи тя, говорейки сякаш на себе си — беше престанал да им пише, да им се обажда. Беше изчезнал от живота им. Няма скоро да ме питат за него… ще им съобщя след… след… не знам кога… първо ще им кажа, че е отишъл в командировка, да търси други места за създаване на нови развъдници. После… ще видим.