Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

После… спомените я връхлетяха.

Денят, в който се срещнаха. Когато го видя за пръв път, се беше загубил на една парижка улица и с карта в ръка търсеше пътя. Взе го за чужденец. Приближи се и го попита с отчетливо изговаряне думите: „Нещо да ви помогна?“ Той я изгледа смаяно и обясни: „Имам важна среща, делова среща, боя се да не закъснея.“ „Не е далече, ще ви придружа“ — успокои го тя. Времето беше хубаво, първият летен ден в Париж, тя носеше тънка рокля, беше изкарала изпита за преподавател по литература. Разхождаше се безгрижно. Заведе го до мястото на срещата му и го остави пред висока врата на авеню „Фридланд“. Той се потеше, попиваше си лицето и смутено я попита: „Изглеждам ли прилично?“ Тя се разсмя и го насърчи: „Изглеждате безупречно.“ В погледа му на бито куче се четеше благодарност. Отлично си спомняше този поглед. Беше си помислила: „Направих добро днес, клетото момче изглежда ужасно нещастно.“ Да, точно тези бяха думите. Предложи й да пийнат по нещо след срещата. „Ако всичко мине добре, ще отпразнуваме новото ми назначение, в противен случай ще ме утешите.“ Поканата й се стори твърде неумела, но прие. „Спомням си защо я приех — защото той не ме плашеше, времето беше хубаво, нямах какво да правя и изпитах желание да се погрижа за него. Защото той сякаш не пасваше на огромния град с прекалено широкия си костюм, с картата в ръка, която не можеше да разчете, и с потта, която се стичаше в очите му.“ Докато траеше срещата му, тя се поразходи по „Шанз-Елизе“, изяде един шоколадово-ванилов сладолед, купи си червило. Върна се при дървената врата да го почака. Пред нея се появи грейнал млад мъж, уверен в себе си. Тя се почуди дали по време на разходката не го беше идеализирала, или първото й впечатление я бе подлъгало. Видя го в нова светлина: мъжествен, покровителствен, духовит. „Мина като по ноти, получих работата!“ Покани я на вечеря. През цялото време й говори за бъдещата си работа, щял да направи това, щял да направи онова, тя го слушаше и все повече се отпускаше. Той говореше така увлекателно, действаше й така приятно. По-късно се бе запитала по колко различни начини човек може да възприеме някого и кой начин е най-верният. И дали чувството към въпросния човек се променя в зависимост от начина… Дали щеше да приеме, ако я бе поканил, когато беше объркан, тревожен и плувнал в пот? „Не съм много сигурна — призна честно пред себе си. — Щях да му пожелая късмет и да си продължа по пътя, без да се обръщам…“ На какво се дължи раждането на чувството? На беглото впечатление, променливо и несигурно? На илюзията, с която възприемаме някого? В деня, в който й предложи брак, той беше властен и мъжествен. Тя каза „да“. Впоследствие начинът, по който виждаше Антоан, много често се променяше…

Отсега нататък нямаше да има начини. Той беше мъртъв. „Остава ми образът на неопределен, но общо взето, любезен и приятен мъж. Може би е имал нужда от друга жена, не от мен…“

— И какво мислите да правите сега? — попита тя Милен.

— Колебая се. Вероятно ще замина за Китай. Не знам дали момичетата са ви казали, но имам малък бизнес там…

— Разказаха ми…

— Смятам да замина, бих могла да спечеля доста пари…

Погледът й отново заискри. Явно прехвърляше наум различни планове, обмисляше поръчки, бъдещи печалби.

— Във всеки случай ще е добре да опитате. Поне ще се разнообразите…

— Така или иначе, нямам кой знае какъв избор. Останах без никакви пари. Дадох всичките си спестявания на Антоан… О, не! Не искам нищо от вас! Не искам да си мислите, че съм дошла за това…

Когато Милен заговори за пари, Жозефин неволно се стегна. За част от секундата си помисли: дошла е да иска парите от кредита на Антоан. Укори се за тази мисъл, поглеждайки Милен, която стоеше пред нея с тъжен и добродушен вид, и побърза да каже:

— Пастрокът ми върти бизнес с китайците. Можете да го потърсите за съвет…

— Вече си послужих с името му, за да намеря добър адвокат — изчерви се Милен. Млъкна и смутено започна да си играе с дръжката на чантата си. — Добре би било да се срещна с него.

Жозефин написа адреса и телефона на Шефа на листче и й го подаде.

— Кажете му, че аз ви пращам. С Марсел си симпатизирахме…

Странно й звучеше да го нарича Марсел. С промяната на името той променяше начина.

Мислите й бяха прекъснати от трополене по стълбите, шум от буйно отваряща се врата и Зое нахълта, запъхтяна, зачервена. Забеляза Милен и се закова на място. Погледът й заснова между майка й и Милен с ням въпрос: какво прави тя тук?