Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Марсел потриваше доволно ръце, буквално ликуваше. Обади се по-късно, хубавице моя, и ще видиш в каква опаковка ще ти поднеса новината! Рьоне и Жинет го гледаха и въздишаха с облекчение, най-сетне, най-сетне успя да повали тиранина.

Като всички дребнави и недоброжелателни хорица, Анриет Гробз беше свикнала с идеята за правотата си и никога не търсеше причината за неприятностите у себе си. Предпочиташе да обвинява другите. И този път не наруши установеното правило. Претупа текущите дела с госпожа Льолон и каза на Жил, който тъкмо й отваряше вратата на автомобила, паркиран пред банката, да изчака, имала нещо да свърши, за момента не се нуждаела от колата. Реши да обиколи из квартала, за да си проясни мислите. Налагаше се спешно да обмисли нещата, да се организира. Свикнала на послушанието на жертвата си, беше подписвала разни документи за сделката по закупуването на фирмата на братя Зан, без много да се замисля. „Грешка, грешка — повтаряше си сега, докато плетеше кокалести колене, — груба грешка. Свикнах на комфорт, загубих бдителност и останах измамена. Реших, че животното е усмирено, а то още шавало. Сега се налага смяна на тактиката. Любезно държане, за да оправим нещата.“ И макар да не я произнесе гласно, при думата „любезно“ направи гримаса на отвращение, усети вълна от омраза, която й разкриви устата. За какъв се мисли този недодялан дебелак, който й дължи всичко, което знае: от начина да държи вилицата до аранжирането на витрините? Без нея нямаше да е нищо. Никому неизвестен магазинер! Тя го беше излъскала, изфинила. И най-невзрачната поставка за моливи, която се продаваше в магазините му, носеше отпечатъка на нейната изисканост. „На мен дължи натрупаното си богатство — реши тя, след като обиколи карето жилищни сгради. — И това богатство ми се пада по право.“ Омразата й нарастваше с всяка крачка. Нарастваше пропорционално на излъганите й надежди. Смяташе, че се е добрала до тих пристан, на завет и спокойствие, а се оказа, че простакът под носа й е издърпал котвата! Не намираше достатъчно обидни думи и стремглаво се спускаше по пистата на омразата. Измина стотина метра и се закова на място, пронизана от колкото непоносима, толкова и очевидна мисъл: става напълно зависима от него! Принуди се да потисне поривите на нараненото си самолюбие и да укроти желанието си за мъст. Отделни сметки, изчезнали спестявания, какво й е останало? Процеди през зъби няколко ругатни, ядно нахлупи шапката си от страх да не хвръкне и за втори път тръгна да обикаля квартала в опит да поразмишлява трезво. Трябваше да мисли мащабно, да не се разсейва с дребнави отмъщения, да наеме адвокат, двама, ако трябва, да извади старите договори, да предяви претенции, да вдигне врява… Спря до една входна врата и се запита: „Ще разполагам ли с необходимите финансови възможности? Вероятно е запорирал всички сметки, той не е расъл в саксия, ей го, пребори и корумпирани руснаци, и подли китайци. Досега се задоволявах да го подлагам на дребни унижения, нападах го лекичко, но постоянно и упорито, това беше любимото ми занимание, почти го бях унищожила.“ Тя въздъхна тъжно. Трябваше да се увери напълно, да види накъде духа вятърът, преди да предприеме каквото и да е. При последната обиколка дойде ред на самосъжалението. „Виждах, че вече не спи у дома, че леглото му си стои оправено, мислех си, че има поредна долнопробна авантюра с някоя от ония, дето танцуват голи, а той се канел да излети от гнездото!“ Наистина тихата вода е най-опасна, уж от години го беше подчинила, а той продължаваше да мърда. Тя отново се спря до един вход и набра номера на Шефа.

— Това е онази Наташа, нали? — нападна го веднага щом чу гласа му. — Имаш дете от онази уличница?

— Грешка! — радостно възкликна Марсел. — От Жозиан Ламбер. Бъдещата ми жена. Майката на детето ми. Моята любов, моят светъл лъч…

— На шейсет и шест години е направо смешно.

— Нищо не е смешно, скъпа Анриет, когато става дума за любов…

— Любов! Ти наричаш любов интереса на тази жена към мангизите ти!

— Оо, ставаш вулгарна, Анриет! Лустрото се пропуква и естествените наклонности излизат на повърхността! Колкото до мангизите, както казваш, не се притеснявай, няма да те зарежа гола и боса на улицата, където не си способна да припечелиш и стотинка. Оставям ти апартамента и ще ти плащам месечна издръжка, с която да живееш комфортно до края на дните си…

— Издръжка! Дреме ми за твоята издръжка, драги ми Марсел, имам право на половината от състоянието ти.