Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жозефин му побутна камамбера.

— Ами майка ти… — каза Жо.

— Мама ли? Сигурен съм, че щеше да отиде да зашлеви един на Ирис. Но понеже я няма, няма да разбере…

— Сигурен ли си?

— Да бе, Жо! Смяташ ли, че четат този парцал в Мустик? Пък и не е толкова зле, страхотно ще ми се вдигнат акциите пред момичетата! Всички ще искат да излизат с мен! Ще се превърна в звездата на гимназията! Поне за няколко дни…

— Това ли е твоята реакция? — смая се Жо.

— Да беше видяла английските вестници по времето на Даяна, тогава беше наистина ужас! Може ли да довърша камамбера, не остана ли е още малко хляб?

Жо поклати глава. Беше поела отговорност за Гари и сега се притесняваше.

— Хайде, Жо, не драматизирай нещата, нищо страшно не е станало.

— Ти смяташ така! А представяш ли си Филип и Александър…

— Просто трябва да го приемат като игра. Майтап. Интересно ми е само как тези снимки са се озовали в редакцията!

— И на мен! — тросна се Жо.

Ирис отново се появи по телевизията. Чуха я и по радиото. „Не мога да си обясня тази превъзбудена реакция — изрази учудването си тя по Радио Люксембург. — Когато четирийсетгодишен мъж излиза с двайсетгодишна девойка, вестниците не го разтръбяват с тлъсти букви на първите си страници! Аз съм за равенство между мъжете и жените във всяко отношение.“

Продажбите на книгата отново хвръкнаха. Жените преписваха рецептите й за красота, мъжете й се наслаждаваха и си гълтаха шкембетата. Ирис получи предложение да води нощно предаване по някакво УКВ радио. Отказа: искала да се посвети изцяло на литературата.

Далеч от тези бурни парижки вълнения, Антоан седеше на стълбите на верандата и размишляваше. Не успя да вземе момичетата за февруарската ваканция. Както и за предишната — те не дойдоха за Коледа. Жозефин го помоли да ги заведе на остров Мустик при някаква приятелка. Момичетата много се радваха, че ще ходят там. Той се съгласи. Коледното празненство не стана никак весело, претупаха го набързо. Не успяха да намерят пуйка на пазара в Малинди. Взеха месо от лос, което предъвкваха мълчаливо. Милен му подари часовник за гмуркане. Той не й направи никакъв подарък. Тя не каза нищо. Легнаха си рано.

От известно време не се чувстваше добре. Стар агресивен крокодил изяде Бамби един ден, когато той лениво и безгрижно се мотаеше покрай брега на езерото. Случката тотално извади от релси Понг и Мин, които им прислужваха, тътрейки с мъка крака, унили и готови да се разциврят всеки миг: те престанаха да се хранят и бързаха да полегнат на рогозките след най-малкото усилие. Често казано, и той едва понесе смъртта на Бамби. Беше се привързал към тромавото животно с лепкава кожа, което го следеше с празен поглед, завързано за крака към кухненската маса. То беше връзката между него и останалите крокодили. Трогателна връзка. Понякога крокодилчето му се усмихваше. Отваряше челюст и гримасата му наподобяваше усмивка. „Как мислиш, дали ме харесва?“ — попита той Понг и се зарадва, като чу утвърдителния му отговор.

Единствена Милен се държеше. Малката й фирма преуспяваше. Съдружието й с господин Уей вървеше добре. „Откажи се от тези гадни животни и ела с мен“ — шепнеше тя на Антоан, когато се пъхаха под комарника вечер. „Поредно начало след пореден провал — разсъждаваше той ядосано, — само това правя, колекционирам провали.“ Щеше да е равносилно на бягство от крокодилите, а той искаше да си тръгне с гордо вдигната глава. Искаше негова да е последната дума, а не на гадните животни.

Прекарваше все повече време насаме с тях. Главно нощем. Защото през деня се претрепваше от бачкане. След вечеря оставяше Милен, седнала пред тефтерите с поръчките и със сметките, а той поемаше на разходка по брега, покрай водоемите с крокодилите.

Мисълта да замине за Китай не го блазнеше. Пак да се бори, и за какво? Нямаше вече сили за борба.

„Не, аз ще работя, ти няма кой знае какво да правиш… Ще водиш сметките…“

„Не иска да замине сама — мислеше си той. — Станах мъжка компаньонка, да не кажа жиголо.“

Съмняваше се във всичко. Нямаше капка енергия. Ходеше при мъжете в „Крокодил Кафе“ в Момбаса и опрял лакти на бара, дърдореше за черните, за белите, за жълтурите, за климата, за състоянието на пътищата, за кльопачката. Започна пак да пие. „Като изтощена батерия съм“ — повтаряше си, загледан в мрака в жълтите очи на крокодилите, в които съзираше иронични искрици. „Измамихме те, старче. Погледни се на какво приличаш: човешка отрепка. Пиеш тайно, нямаш желание да чукаш жена си, ядеш лос за — Коледа. Само да вдигнем крак и ще те размажем!“ Замеряше ги с камъни — те отскачаха от мазните им жълтозеленикави туловища. Клепачите им не помръдваха, жълтото пламъче продължаваше да свети през тесните процепи на очите им като злорада усмивка.