Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Сложи готовите манджи в микровълновата, отвори бутилка вино, плъзна две чинии на масата, перна с ръка изсъхнало парченце сирене от снощната вечеря и докато чакаше, отвори вестника. Така попадна на снимката на красивата госпожа Дюпен в прегръдките на Гари! Страхотно! Плесна се по бедрата и гръмко се изкикоти. Кралското отроче се въргаляше с нашумялата писателка! Тя се провикна „Макс, Макс! Ела да видиш“… Макс още не се беше прибрал. Впрочем той почти не се прибираше, което за нея беше добре дошло, не й се мотаеше в краката. Тя се прозя, хвърли поглед на часовника си, къде ли се губи Пулидор, и продължи да си чете вестника, почесвайки се по хълбока.

Филип отиде да вземе сина си от училище. В понеделник Александър свършваше в шест и половина. Ходеше на допълнителни уроци по английски, или както ги наричаха, „английски +“, което го изпълваше с гордост. „Всичко разбирам, татко, абсолютно всичко.“ Двамата се прибираха пеша и разговаряха на английски. Това беше техният нов ритуал. „Децата са по-консервативни от възрастните“ — мислеше Филип. Изпитваше дълбока и нежна радост и затова избираше по-дълги маршрути. Колко съм щастлив! Успях навреме да осъзная, че съм започнал да се отдалечавам от него!

В момента, в който Александър му разказваше за двата гола, които вкарал един след друг на футболния мач, Филип видя снимката на Ирис на първата страница на вестника, която продавачът на тяхната будка беше разпънал на витрината. Заобиколиха, за да не я забележи Александър. На площадката пред техния апартамент Филип се чукна по челото с думите:

— Oh, my God! I forgot to buy Le Monde! Go ahead, my son, I’ll be back in a minute 34 34 О, Господи! Забравих да взема „Льо Монд“. Върви, сине, идвам след минутка (англ.). — Б.пр. …

Върна се, купи вестника, прочете го, докато се качваше по стълбите, след което го пъхна в джоба на палтото си със замислен вид.

Ортанс и Зое се прибираха от училище заедно. Случваше се един път седмично и Зое се възползваше, като се опитваше да имитира небрежната походка и високомерния й вид, които според сестра й привличали мъжете. Зое тези номера много не ги владееше, но Ортанс полагаше усилия да я обучава. „Това е ключът към успеха, миличка Зое, хайде, давай! Постарай се малко!“ На Зое й се струваше, че много се е издигнала в очите на сестра си, след като й довери Тайната. Ортанс се отнасяше по-приятелски с нея. „Даже никак, никак не е гадна“ — прецени Зое, изправила рамене, както я бе подучила сестра й.

Точно тогава забелязаха сензационното заглавие във вестника с името на леля им и снимката с Гари. Моментално се споразумяха.

— Ще се държим, сякаш нищо не е станало, Зое, ще стоим настрана — отсече Ортанс.

— Но ще се върнем да купим вестника, когато никой не ни гледа, моля те…

— Няма смисъл. Нали знаем за какво става дума!

— О, хайде, нека, Ортанс!

— Ще стоим настрана, Зое, това е.

Зое подмина будката за вестници, без да я удостои с поглед.

Леко засрамена, Ирис се затвори вкъщи. Малко се престара, като изпрати анонимно снимките до редакцията на вестника. Смяташе, че е спретнала хитра шега, че ще пошумят малко и това ще й помогне отново да се заговори за нея, но реакцията на майка й беше категорична — била спретнала скандал.

Вечеряха тримата. Говореше само Александър. Разказваше как вкарал три гола на футболния мач.

— Преди малко бяха два, Александър. Не бива да се лъже, момчето ми. Не е хубаво.

— Два или три, вече не си спомням точно, татко.

В края на вечерята Филип сгъна салфетката си и каза:

— Смятам да заведа Александър за няколко дни в Лондон при родителите ми. Доста време мина, откакто не ги е виждал, ще се възползваме от наближаващата февруарска ваканция. Ще се обадя в училището, за да ги предупредя…

— Ще дойдеш ли с нас, мамо? — попита Александър.

— Не — отговори Филип. — Сега мама е много заета.

— Пак ли тая книга? — въздъхна Александър. — Писна ми от нея.

Ирис кимна и извърна глава, за да скрие напиращите в очите й сълзи.

Гари попита дали може да вземе последното останало парче от франзелата и Жо му го подаде с мрачен вид. Двете момичета мълчаливо го наблюдаваха как топи залци в яхнията, докато чинията му лъсна.

— Защо сте се нацупили? — обърна се той към тях, след като лапна последния си залък. — Заради снимките във вестника ли?

Те го погледнаха с явно облекчение. Значи и той знае.

— Неприятно ли ви е?

— Много по-лошо — отвърна с въздишка Жозефин.

— Голяма работа, ще пошумят една седмица и после ще се забрави… Може ли да си взема още малко сирене?