Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

„Искам да ме гледат — изръмжа тя в спокойната тишина на стаята. — За целта трябва да направя ново шоу. Подстригването на косата в директното предаване беше върхът. Сега трябва да измисля нещо друго… Но какво?“ Погледа капките дъжд, които се стичаха по стъклото и отскачаха от перваза. Пусна телевизора, попадна на някакво следобедно предаване. Спомни се, че я бяха канили веднъж. „Много се гледа, на всяка цена трябва да приемете“ — я посъветва пресаташето. Млад писател представяше романа си. Лека завист жегна Ирис. Критичката, която водеше предаването — не й знаеше името, — обясняваше колко страхотно харесала книгата, била прекрасно написана, кратки бързи изречения.

— Естествено — отговори младият мъж, — след като пишем толкова есемеси…

Ирис се тръшна на леглото потисната. Нейната книга не беше в стила на есемесите. Нейното си беше литература. „Какво общо имам с този тъпак? С жълто около устата!“ Възбудена, изнервена, тя угаси телевизора. Отново закрачи из стаята. Трябва ми идея, непременно ми трябва идея. Филип нямаше да се върне за вечеря. Александър си беше в стаята. Тя го беше изоставила. Не намираше сили да се занимава с него. Когато се виждаха и той започнеше да й разказва за училище, се преструваше, че го слуша. Кимаше, сякаш внимаваше в думите на сина си, а просто го чакаше да млъкне. Чувстваше се изморена предварително, реши да помоли Кармен да й донесе таблата, за да яде в стаята си, но се отказа. „Ще вечеряме пред телевизора.“

На другия ден излезе да обядва с Беранжер.

— Нещо не ми изглеждаш във форма…

— Скоро започвам нова книга и ми е притеснено…

— Да ти кажа, като за първи опит беше направо бляскаво. Но никога не се знае дали може да се повтори такъв успех!

— Благодаря ти за насърчителните думи — изсъска Ирис. — Трябва по-често да обядвам с теб, че да ми вдигаш самочувствието.

— Ами последните три месеца само за теб говореха, даваха те навсякъде, разбираемо е, че си леко потисната при мисълта отново да се затвориш вкъщи.

— Иска ми се никога да не свърши…

— И не свършва! На влизане в ресторанта чух да шушукат: „Тя е, това е Ирис Дюпен, нали знаете, дето написа онази книга…“

— Наистина ли?

— Няма да седна да те лъжа.

— Да, но все някой ден ще свърши…

— Няма, защото ще напишеш нова книга.

— Толкова е трудно! Изисква много време…

— Или ще направиш нещо шантаво! Можеш да се самоубиеш…

Ирис направи гримаса.

— Да заминеш за Папуа да се грижиш за прокажените деца…

— Нещо друго?

— Да станеш кръстница на нов сорт рози…

— Нищо не разбирам от рози!

— Афишираш се с някой младок… Виж Деми Мур, не играе във филми, но се говори за нея заради младежа, с когото има връзка.

— Не познавам младежи. Приятелите на Александър са още много малки… А и си имам Филип, да не забравяме!

— Ще му обясниш, че е част от рекламата за следващата ти книга! Ще те разбере. Твоят мъж разбира всичко…

Донесоха им поръчаните ястия и Ирис отвратена погледна чинията си.

— Яж! Ще вземеш да станеш анорексичка.

— Ще изглеждам по-добре по телевизията! Камерата те прави поне десет кила по-дебела, нека съм си слаба…

— Ирис, чуй ме, ще превъртиш… Забрави тия работи. Вземи пак да пишеш, според мен това е най-доброто за теб!

„Тя има право, има право. Трябва да убедя Жозефин. Тя се дърпа и не иска да пише втора книга. Настръхва, щом подхвана темата. В събота ще се самопоканя на обяд в забутаното й предградие, ще говоря с нея, ще взема Ортанс да обиколим магазините…“

— Не, Ирис, не настоявай! Няма да го направя никога повече!

Двете бяха в кухнята. Жозефин правеше вечерята. Гари живееше у тях и тя имаше чувството, че храни ненаситно чудовище.

— Но защо? Нима първата книга не промени живота ти?

— Да… Дори не си представяш до каква степен.

— Тогава?

— Тогава… не.

— Двете сме страхотен екип. Вече съм име, известна съм, само трябва да се захранва машината! Ти пишеш, аз продавам, ти пишеш, аз продавам, ти пишеш…

— Спри! — кресна Жозефин, запушвайки си ушите. — Не съм машина.

— Не те разбирам. Направихме най-трудното, извоювахме си място под слънцето и сега изведнъж даваш заден ход…

— Искам да пиша от свое име…

— От свое име ли? Не можеш да продадеш и един екземпляр!

— Много благодаря.

— Не исках това да кажа. Извинявай… Ще продадеш доста по-малко. Знаеш ли колко сме стигнали със „Смирената кралица“? И то истински цифри, не фалшиви като за рекламите…