Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Значи като такава те видях по телевизията!

— Научих се да се бия, да се защитавам, развих се физически… По природа съм висока и здрава, станах шампион по бойни изкуства. Играех ролята си, без да събудя и най-малкото подозрение. Всичко щеше да е наред, ако не бях срещнала един мъж.

— Онзи в черно, който те чакаше, седнал на изтривалката пред вратата ти?

— Лудо се влюбих в него и една нощ му доверих тайната си… Толкова го обичах, исках да избягаме двамата, той казваше, че нямал пукнат грош, аз споделих с него и оттогава започнаха неприятностите. Този мъж, Жо, е жалък, но прелъстителен. Той е тъмната ми страна. А физически… Далеч от него устоявам на изкушението, но когато се появи, може да прави с мен каквото си пожелае. Много скоро започна да ме изнудва, заплаши ме да разкрие всичко пред пресата. Това бяха годините на Даяна, скандалните, ужасните години… Нали помниш? Наложи се да кажа на баща ми, той говорил с майка ми и те постъпиха по начина, по който постъпват във всеки кралски двор, когато искат да потулят някоя тайна: купиха неговото мълчание. Месечна рента от трийсет хиляди евро, за да мълчи! Аз от своя страна обещах да замина в чужбина, да си сменя името, никога повече да не го виждам. Тогава дойдох във Франция и се настаних тук. Бях взела карта на Париж и околностите, посочих наслуки и се озовах в твоя квартал! През лятото ходехме в Англия, там съм таен агент, прикрепен към кралицата или кралското семейство. Ето как са направили онези снимки на Гари с Уилям и Хари. Това е, общо взето…

— А Гари знае ли?

— Да. Направих като баща ми. Когато стана седемгодишен, му открих истината. Това много ни сближи и му помогна да израсне силен и умен. Имаме много силна връзка…

— А мъжът в черно няма ли да продължи да те преследва?

— След появата му в Париж уведомих Лондон и те са упражнили натиск върху него. Той все пак се страхува, нали разбираш. Страхува се да не загуби пожизнената си рента, страхува се от тайните служби. Може случайно да катастрофира… Мисля, че няма да се върне и да ми досажда, но предпочитам да съм по-надалече заради собствената ми сигурност, а и за да го забравя. Възнамерявам да обърна страницата. Посещението му в Париж беше капката, която преля. Реших, че няма повече да се оставя да ме тероризира, и когато си тръгна на разсъмване, изпитах чувство на безкрайно отвращение, отвращение, че години наред се бях оставяла да ме манипулира… — тя погледна към звездите и въздъхна. — Оттук нататък ще имам колкото си искам време да беседвам с тях. Ще ми изпращаш за ваканциите Гари, а и момичетата, ако желаят… През юни за матурата ще дойда при теб, за да съм с него, съгласна ли си?

Жозефин кимна:

— Ще те взема вместо госпожа Бартийе, от което аз лично печеля!

Ирис погледна през прозореца на стаята си. Ненавиждаше януари. Ненавиждаше също и февруари, и март, и април заради снеговете и дъждовете. Май отключваше алергията й към полени, през юни ставаше горещо. Вече не харесваше наредбата на стаята си. Самата тя не изглеждаше добре. Отвори гардероба си — нямаше какво да облече! Коледата се оказа мрачна. „Какъв ужасен празник“ — каза си тя, долепила чело до стъклото. Двамата с Филип един срещу друг, седнали пред камината в салона, направо отвратително!

Повече не отвориха дума за Ню Йорк.

Избягваха се. Филип не се задържаше много вкъщи. Ако се случеше да се прибере преди седем, беше само за да има време да се занимава с Александър. След като синът му се подготвеше за лягане, той отново излизаше. Тя не го питаше къде ходи. „Той си има своя живот, аз си имам моя. Защо да се тревожа, винаги е било така.“

Реши да забрави Габор. Всеки път, когато се сетеше за него, сякаш нож прерязваше сърцето й. Дъхът й секваше, прегъваше се от болка. Завиваше й се свят, щом си припомнеше срещата в Ню Йорк. Чувстваше се като на ръба на пропаст. Нямаше как да продължи напред, без да скочи в бездната… Бездната я плашеше. Но и я привличаше.

За да продължи да живее, трябваше да си отвлича вниманието.

Мигът й на слава отлетя. След лудостта от първите три месеца вестниците си изнамериха други теми. Търсеха я по-рядко. „Всичко отминава така бързо! Малко преди Коледа ми се обадиха за някакви снимки и да присъствам на някакъв празник. А сега… — погледна бележника си. — Аха, бях забравила, снимка за списание «Гала» следващия вторник… Не знам как да се облека, трябва да се посъветвам с Ортанс. Да, ще помоля Ортанс да ми създаде нова визия! Така поне ще си запълня времето. Двете ще обиколим магазините. Налага се да измисля нещо, което да ме върне на сцената. Опияняващо е да се къпеш в светлините на прожекторите, но започваш да трепериш, след като угаснат.“