Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жозефин сведе поглед и се изчерви.

— Благодаря. Много е привлекателен! И ако се вземе предвид колко страници сте му посветили, излиза, че тогава сте ме харесвали… Знам, не трябва да ви казвам всичко това! Разголвам се пред вас, но не ми пука. Бях толкова щастлив, Жозефин. Носех се на малко облаче…

— Тогава защо се престорихте, че не ме познавате, когато се видяхме на модното ревю на Жан-Пол Готие? Защо не отговорихте, когато ви заприказвах? Защо се правехте на студенокръвен красавец?

Той се изцъкли и разпери длани от недоумение.

— За какво говорите?

— За ревюто в хотел „Интерконтинентал“, когато представяхте разни модели. Така ме погледнахте, все едно ме обляхте с леден душ, щях да умра на място от болка! Направихте се, че не ме познавате.

— За какво модно ревю ми говорите?

— На Жан-Пол Готие в хотел „Интерконтинентал“. Бях на първия ред, вие минахте покрай мен, високомерен и горд, повиках ви дискретно: „Лука, Лука“, вие ме изгледахте и ми обърнахте гръб. Не бях достатъчно… достатъчно, не бях…

Тя се ядоса и затърси думите. Отново я връхлетя чувството за самота и раната отново се отвори. Усещаше как очите й се пълнят със сълзи. Лука я гледаше, объркан и пребледнял. Измърмори: „Жан-Пол Готие, «Интерконтинентал»“, внезапно възкликна:

— Виторио! Видели сте Виторио, не мен.

— Кой е Виторио?

— Имам брат близнак, с когото си приличаме като две капки вода, нормално за близнаци… Той е модел, него сте видели на ревюто. Не съм бил аз.

— Брат близнак…

— Истински. Мое копие. Обаче само на външен вид, иначе… Имам чувството, че брат ми Виторио прилича на сестра ви Ирис, смъква ми кожата от гърба, използва ме безсрамно, аз търча наляво-надясно да оправям глупостите му! Ту го преследва някое момиче, че бил баща на детето му, ту го арестуват за притежание на дрога и трябва да го измъквам, ту ми звъни в четири сутринта от някое заведение, за да отида да го прибера вкъщи! Не издържа да е модел, не понася мисълта, че остарява, и усърдно се самоунищожава. Отначало беше щастлив, печелеше лесни пари. Сега се отвращава от себе си. Налага се аз да лепя счупените парчета и, разбира се, аз ги лепя, също както вие пишете и оставяте сестра ви да се подписва под написаното.

— Значи на ревюто е бил брат ви Виторио, така ли да разбирам…

— Да, Виторио. Скоро ще е твърде стар за този занаят. Няма заделена пукната пара и се надява аз да го издържам. Самият аз нямам никакви спестявания. Да ви призная, това, че ме отблъснахте, беше отличен ход, не може да се каже, че съм изгодна партия!

Жозефин го гледаше страхотно объркана. Брат близнак! И понеже мълчанието се проточи, тя се осмели да го наруши.

— Отблъснах ви поради една-единствена причина… Защото смятам, че сте много красив, а аз съм много грозна! Не би трябвало да ви го казвам, но след като си казваме всичко, тази е причината.

Лука зяпна от изненада.

— Смятате, че сте грозна?

— Да. Грозна, смотана, кръгла нула, непохватна… Освен това никой мъж не ме беше целувал от доста време. Когато се оказахме един до друг в таксито, умирах от страх…

— Какъв страх?

Жозефин плахо сви рамене.

— Старая се, отбележете. Напредвам…

Той протегна ръка, погали я по бузата и наведен през масата, нежно я целуна.

— О, Лука! — изстена Жозефин.

Долепил устни до нейните, той прошепна:

— Ако знаехте само каква радост бе за мен да ви срещна! Да говоря с вас, да вървя с вас, да ви водя на кино, без никога нищо да сте ми поискали, без никога да сте си позволили и най-лекия натиск… Имах чувство, че аз съм измислил думата „романс“…

— Защото жените ви се хвърлят, така ли? — попита Жо с усмивка.

— Защото са алчни, защото бързат… Аз не обичам да бързам, обичам да мечтая, да си представям какво ще се случи, не съм от бързите… А и Виторио ми виси на врата като камък.

— Те ви вземат за него?

— Често. И когато им казвам, че не съм аз, а моят близнак, започват да ме разпитват: какъв е брат ти, ще ме запознаеш ли с него, мислиш ли, че и аз ще мога да стана манекенка? Вие обаче, вие сякаш идвате от друг свят, не знаехте нищо за тези среди, не задавахте никакви въпроси. Бяхте прелестно видение…

— Втора Бернадет Субиру?

Той се разсмя и продължи да я целува.

Вратата на кафенето се отвори. Вътре нахлу леден вихър. Жозефин потрепери. Лука стана от стола и я наметна с дъфела си, нахлупи й качулката и заяви:

— Сега наистина приличате на Бернадет Субиру…

— Виждаш ли, когато ти казвах, че животът е партньор. Че трябва да го приемаш като приятел, да танцуваш с него, да даваш, да даваш, без да си правиш сметки. И че по-късно той откликва и ти връща даденото… Че човек трябва да се вземе в ръце, да работи върху себе си, да приема грешките си, да ги поправя, да е инициативен… И тогава животът влиза в ритъма. Започва да танцува с теб. Лука се върна при мен, Лука говори с мен, Лука ме обича, Шърли…