Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Пътуваше права в 174, притисната от едната страна от бебешка количка, чиято дръжка почти й се забиваше в корема, от другата от африканка с шарена роба, която й танцуваше по краката, когато телефонът й звънна. Извади го от чантата си.

— Жозефин, Лука се обажда…

Тя онемя.

— Жозефин?

— Да — измънка тя.

— Аз съм, Лука. Къде сте?

— В рейс сто седемдесет и четири…

— Жозефин, трябва да говоря с вас.

— Не мисля, че…

— Слезте на следващата спирка, ще ви чакам там.

— Но…

— Имам да ви казвам нещо много важно. Ще ви обясня. Коя е спирката?

Тя прошепна:

— „Анри Барбюс“.

— Ще ви чакам. — И затвори.

Жозефин беше смаяна. За пръв път чуваше Лука да говори с такъв заповеднически тон. Не беше много сигурна, че желае да го вижда. Бе изтрила номера му от мобилния си.

Срещнаха се на спирката. Лука я хвана за ръка, поведе я решително и потърси с поглед кафене, където да седнат. Набеляза си го, стисна ръката й още по-силно, за да не се отскубне. Вървеше с широка крачка, тя ситнеше след него, за да го догонва.

Той си свали дъфела, поръча кафе, кимна рязко към Жозефин, осведоми се мълчаливо какво иска да поръча и след като сервитьорът се оттегли, скръсти ръце и с едва сдържан гняв попита:

— Жозефин… Ако ви кажа: „Милостиви Исусе, добри Исусе, така както копнея за теб, както те моля с цялата си душа, дай ми святата си и непорочна любов, за да ме преизпълни, да ме обгърне и да ме завладее изцяло. И дай ми явен знак за твоята любов с непресъхващ поток от сълзи, който се лее безспир, тези сълзи ще са доказателството за твоята любов към мен“, какво ще ми отговорите?

— Жан дьо Фекан…

— И?

Жозефин облещи очи и повтори:

— Жан дьо Фекан.

— Жозефин… Кой знае за Жан дьо Фекан освен вас, мен и още няколко чудаци?

Тя разпери ръце в недоумение.

— Значи сме на едно мнение?

Сервитьорът донесе двете кафета, той го попита колко дължи, не искаше да му се пречка повече. Очите му искряха, беше пребледнял, нервно отмяташе един кичур, който постоянно му падаше в очите.

— Знаете ли къде прочетох скоро тази молитва на Жан дьо Фекан?

— Нямам понятие…

— В книгата на Ирис Дюпен „Смирената кралица“… Познавате ли Ирис Дюпен?

— Тя ми е сестра.

— Сигурен бях.

Той удари толкова силно по масата, че пепелникът подскочи.

— Е, това сестра ви няма как да си го е измислила! — изръмжа той.

— Бях й дала бележките си за книгата и…

— А, така значи! Дали сте й бележките си? — почувства се отчаян, че го взема за идиот. — Спомняте ли си, Жозефин, за разговора ни за свети Бенедикт и за блаженството на разкаянието, което го потапяло в сълзи всеки ден колкото пъти пожелаел?

— Да…

— Защото на друго място в „Смирената кралица“ авторът описва романтичен епизод, при който свети Бенедикт разплакан загася огъня, пламнал в сламеника му, докато се молел!

— Тази история фигурира във всички стари магически книги.

— Не, Жозефин, няма я във всички стари магически книги… И знаете ли защо?

— Не…

— Защото аз я съчиних. Заради вас. Вие бяхте толкова ерудирана, че един ден реших да ви шашна! И сега откривам тази история в някаква книга, във ВАШАТА книга, Жозефин! — той повишаваше все повече тон и очите му мятаха гневни мълнии. — И тъй като ме бяхте изоставили за известно време, препрочетох книгата на сестра ви и се натъкнах на няколко подобни пасажи, които няма как да е изровила по библиотеките, защото те идват оттук! — почука с показалец слепоочието си. — Не са били в записките ви, понеже тези неща сме си ги говорили ние двамата. Следователно си правя заключението, че тази книга сте я написали вие. Знаех го, чувствах го… — все повече се вълнуваше, вдигаше и спускаше ръкавите на пуловера си, отмяташе кичура коса, който му падаше в очите, облизваше изпръхналите си устни.

— Очевидно тази новина ужасно ви е развълнувала, Лука…

— Разбира се, че ме развълнува! Бях се привързал към вас, представете си… Проявих тази слабост! Един път и аз да срещна такава нежна, чувствителна, дискретна жена… Един път и аз да не прочета в очите на жената отсреща „кога ще се чукаме?“ Бях удивен от вашата свенливост, непохватност, бях удивен, че продължавате да ми говорите на „вие“, че ми давате бузата си за целувка, приятно ми беше да ви водя да гледате филми, които не сте гледали, да ви прегръщам в таксито в Монпелие, не бях чак очарован, когато ме отблъснахте, но почти! — той се разпали, очите му потъмняха, станаха почти черни, пламтящи, жестикулираше, размахваше ръце. Жозефин си каза, че е истински италианец. — Най-после срещнах интелигентна, мила, сладка, разумна жена, която оценяваше факта, че мъжът не й се нахвърля от първия път! И когато изчезнахте и понеже ми липсвахте, препрочетох книгата ви много внимателно, и започнах да виждам Жозефин, да я чувствам, да я чувам от всеки ред! С присъщата й дискретност, изрядност, деликатност… Дори откривам кой мъж от плът и кръв ви е послужил, така да се каже, за модел! Трубадурът Тибо не прилича ли поне малко на мен?