Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Изкачваше се по стълбите, лек и свеж. Поднови тренировките и се чувстваше като рибка в планински поток. „И ще й скоча отгоре, ще я грабна в прегръдките си, ще я оближа, ще я глезя, ще й масажирам пръстите на краката, ще я пудря, ще я…“

Тя беше там. Тържествено изправена зад бюрото си. С издаден напред корем. С блеснал поглед.

— Как си, Марсел?

Той заекна:

— Тук ли си? Наистина ли си ти?

— Самата Дева Мария и малката попова лъжичка на топло в корема ми…

Той се отпусна на колене пред нея, притисна глава към коленете й, шепнейки:

— Ти си тук… Ти се върна…

Тя сложи ръка на главата му, вдъхна аромата на познатата тоалетната вода.

— Липсваше ми, Марсел, да ти кажа…

— Ох, душко! Само ако знаеше…

— Знам. Случайно видях Шавал в бара на хотел „Жорж“…

Разказа му всичко от игла до конец: бягството в луксозния хотел, месеца и половина тъпчене с най-скъпи храни, огромното меко легло, стаята с мокета, който беше толкова дебел, че нямаше нужда от пантофи, поръчките от стаята и келнерите, десетките келнери, наредени в шпалир, в мига, в който слагаше пръст на позлатения звънец.

— Хубаво нещо е луксът, мили мой Марсел. Хубаво нещо, ама след време започва да ти писва. Все едно и също, винаги прекрасно, винаги най-хубавото, най-доброто, но да ти кажа, ако искаш да знаеш какво мисля, липсват неразбориите, камъчето, дето те препъва, та ги разбирам богаташите, когато разправят, че в душата им е празно… Един ден, когато щях да се кача в стаята си за по петстотин евро на нощ, зърнах Шавал на бара, ошашавен от малката Ортанс, която го била подлудила. Той ми каза за твоя бляскав удар и всичко ми стана ясно, просветна ми! Защо се пазеше толкова от Клечката за зъби, от мен, от моето положение… Разбрах, добрички ми дебеланко, че ме обичаш, че градиш империя за Младши. Сърцето ми се обърна и си казах: връщам се при Марсел!…

— Ох, душко! Така те чаках! Да знаеш…

Жозиан се стегна и подхвърли:

— Единственото, което не ми дава мира, е, че не сподели с мен, че нищо не ми каза за плановете си…

Марсел понечи да отговори, но тя му запуши устата с малката си розова, пухкава ръка.

— Заради Шавал, нали? Беше те шубе, че ще му снеса информацията?

Марсел въздъхна:

— Да, и съжалявам, душко, трябваше да ти разкрия душата си, но нещо ме препъна!

— Няма страшно. Забравяме всичко. Тръгваме на чисто, от нулата. Само повече не ми погаждай номера с липсата на доверие…

— Никога вече…

Той бръкна в джоба си и извади връзката с ключовете от апартамента.

— Това е за нас. Всичко е натъкмено, подредено, олизано. Липсват само пердетата в спалнята… Колебаех се какъв цвят да избера. Не исках да получиш колики от десена…

Жозиан грабна ключовете и ги преброи.

— Хубави, тежки ключове, отлична направа… Ключовете за рая! И къде живеем?

— Съвсем наблизо, точно отсреща. Така няма да ми се налага да бия път, че да прескоча и да ти запретна полите, да си гукаме и да гледаме как се развива малкият… — той сложи ръка върху корема на Жозиан и очите му се насълзиха. — Мърда ли вече?

— Подскача като колоездач, дето се е откъснал от колоната на Тур дьо Франс. Чакай да видиш, така силно ще те ритне, че ще ти счупи китката. Огън момче е Младши!

— Като татко си — изрепчи се Марсел и поразтри корема й с надеждата Младши да се събуди. — Може ли да му поприказвам?

— Даже е препоръчително. За начало му се представи. Дълго време ти бях бясна и не съм му говорила много за теб.

— Охо! Надявам се, че не си му казала лоши неща за мен…

— Не. Избягвах темата, но вътрешно бях ядосана, а нали ги знаеш децата — надушват всичко! Та се налага да се сдобрите…

Пред очите на Жинет, която бе избрала точно този момент да влезе в стаята, се разкри странна гледка: застанал на колене пред Жозиан, Марсел говореше на корема й.

— Младши, аз съм, татко ти… — гласът му стана хриплив и той се свлече на пода, разтърсен от ридания. — Боже! От трийсет години го чакам този момент, от трийсет! Дали ще ти говоря, Младши? Толкова ще ти говоря, че направо ще те побъркам от приказки! Аз съм най-големият щастливец, така да знаеш, Жозиан…

Жозиан направи знак на Жинет да дойде след малко. Тя се измъкна безшумно, оставяйки двамата ужасни родители да се нарадват, че отново са заедно.

Жозефин вече ходеше в друга библиотека. Не й беше много удобно, но се примири. Там поне нямаше опасност да налети на Лука, равнодушния красавец. Така го наричаше, когато изникнеше в мислите й. Заслужаваше си да сменя два рейса, да чака нервно № 174, след като е слязла от № 163, и да се прибира по-късно вкъщи.