Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жозефин въздъхна и каза:

— Лука се прави, че не ме познава, аз решавам да умра, изживявам отново трагичната случка от детството си, когато майка ми ме изостави, и слепвам парченцата. Това е моята версия.

— Във всеки случай този тип, надявам се, няма да има наглостта да те търси отново.

— Жалко, защото си мислех, че съм влюбена. Толкова ми беше добре с него. Не ми се беше случвало след… Антоан!

— Имаш ли новини от Антоан?

— Изпраща имейли на момичетата. Все същите крокодилски истории. Поне получава заплата и е започнал да си изплаща заема. Този човек не живее в реалния живот, а сънува с отворени очи.

— Някой ден ще се блъсне в някоя стена.

— Не му го пожелавам. Но поне Милен е с него…

— Ама и тая излезе кремък! Харесва ми въпреки всичко…

— И на мен. Вече изобщо не го ревнувам…

Още малко, и щяха да започнат да превъзнасят Милен, но дойдоха да ги повикат, за да им махнат коледните украси от главите. Отидоха с бърза крачка в стаята с умивалниците и мълчаливо отметнаха назад глави, в които се гонеха без ред и посока всякакви мисли.

Жозефин настоя тя да плати. Шърли отказа. Спречкаха се на касата пред развеселения поглед на Дьониз. Накрая Жо се наложи.

Излязоха и се заоглеждаха доволни във витрините на магазините, взаимно си правеха комплименти.

— Спомняш ли си как преди година ме замъкна насила да си направя кичури… После ни нападнаха на тази улица…

— Аз те защитих!

— Бях смаяна от силата ти. Шърли, моля те, разкрий ми тайната си… Само за това си мисля непрекъснато, мира нямам.

— Питай Господ, той ще ти отговори.

— Недей да се шегуваш с Бог! Не, ти ми кажи. Аз ти казвам всичко, споделям непрекъснато, а ти упорито мълчиш. Пораснах, ти самата твърдиш, че съм се променила. Сега вече можеш да ми кажеш.

Шърли се обърна към Жозефин и я погледна строго.

— Не става дума само за мен. Поставям под заплаха други хора. И като казвам заплаха, имам предвид голяма опасност, бедствия, земетресения…

— Човек не може да живее постоянно с някаква тайна.

— Аз мога, и то идеално. Виж, Жо, не искай от мен невъзможни неща…

— Няма да запазя тайна, която Гари премълчава от толкова време? Толкова слаба ли ти се струвам? Виж колко ми помогна това, че ти знаеше за книгата…

— Аз нямам нужда от помощ, живея с това нещо, откакто се помня, от малко момиче. Възпитана съм с тази тайна. Такава съм по природа…

— Станаха осем години, откакто те познавам. Досега никой не ми е опрял ножа до гърлото и не ме е разпитвал за теб.

— Вярно…

— Тогава?

— Не. Не настоявай.

Повървяха известно време, без да продумат. Жозефин хвана Шърли под ръка и се облегна на рамото на приятелката си.

— Защо ми каза преди малко, че си супербогата?

— Така ли ти казах?

— Да. Предложих да ти помогна, ако имаш парични проблеми, и ти ме прекъсна с думите: „Престани, аз съм супербогата.“

— Ето, виждаш ли, Жозефин, колко опасни стават думите, когато човек се сближи с някого и се отпусне… Когато съм с теб, не внимавам и думите се сипят като парченцата на твоята мозайка. Някой ден сама ще откриеш истината… в умивалника на някой петзвезден хотел!

Двете се разсмяха неудържимо.

— Веднага започвам да обикалям умивалниците. Те ще бъдат моето гледане на кафе. Умивалниче, мило умивалниче, открий ми коя е тази жена, която обичам безумно и която се прави на загадъчна?

Шърли не отговори. Жозефин се замисли за това, което каза за думите: че се изплъзват и те разкриват. Онзи ден неволно се смути от вниманието на Филип към нея. „Ако искам да съм честна към себе си, харесвам тази нежност в гласа му.“ Тогава затвори слушалката, изненадана от обзелото я смущение. От този спомен сега се изчерви.

В асансьора, на слабата светлина на плафониерата, Шърли попита:

— За какво мислиш, Жозефин?

Жо поклати глава и отговори:

— За нищо.

На площадката на техния етаж на изтривалката пред вратата на Шърли седеше някакъв мъж, облечен в черно от глава до пети. Видя ги да излизат от кабината и дори не се надигна.

— О, Боже! — прошепна Шърли. Обърна се към Жозефин: — Усмихни се, сякаш всичко е нормално. Говори спокойно, той не знае френски. Можеш ли да вземеш сина ми у вас тази вечер с преспиване?

— Няма проблем…

— Ще го издебнеш ли, когато се прибира, за да не звъни на вратата, а направо да остане у вас? Човекът не бива да разбере, че живее с мен, казала съм, че е в пансион.

— Добре…

— Аз ще дойда при теб, след като го отпратя, но дотогава се погрижи за Гари. Не го пускай да се прибере у дома.