Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Отново погледна жената от огледалото. Тя спокойно се усмихваше, умиротворена и ведра. Пое си дълбоко дъх и отиде да потърси Ортанс.

Неделя вечер. Самолетът за Париж току-що бе излетял от летище „Кенеди“ и Филип наблюдаваше жена си, излегнала се на съседната седалка. Почти не си бяха проговорили от снощната вечеря в „Уолдорф Астория“. Галавечерята по случай закриването на нюйоркския филмов фестивал. Събудиха се късно тази сутрин, закусиха в мълчание. Филип се обърна към нея: „Днес трябва да се видя с двама души, хайде да се срещнем в пет часа в хотела и да тръгнем за летището. Иди по магазините, разходи се, времето е хубаво.“ Тя не отговори, истинска каменна статуя, загърната в голямата бяла хотелска хавлия. Сините й очи се взираха в пространството, финият й крак се полюшваше. Той й остави пари за таксита и за музеите. „Отворени са в неделя, възползвай се.“ Обърна се и излезе, без да дочака отговора й. Вечерта кола ги закара до летището. Две места първа класа до летище „Роаси — Шарл дьо Гол“. Още с настаняването тя помоли стюардесата да не я буди. Сложи си маска на очите и се обърна към него: „Нали няма да се засегнеш, ако поспя, направо съм скапана. Никога повече няма да летя само за един уикенд.“

И той сега я наблюдаваше как спи. Затворила големите си сини очи, тя беше като всяка елегантна дама в първа класа, загърната с удобната завивка. Знаеше, че не спи. Сигурно в ума й се въртяха събитията от предния ден.

„Знам всичко, Ирис — изкушаваше се да й каже. — Знам всичко, тъй като лично аз го организирах.“

Пристигането в Манхатън. Голямата лимузина, която ги откара до хотела. Тя бърбореше като малко момиченце, дивеше се на ясния ноемврийски ден, стискаше ръката на Филип, сочеше му някоя реклама, някоя къща с причудлива архитектура. В хотела се нахвърли на вестниците, на страницата с културната програма. Съобщаваха за пристигането на Габор Минар, „големия европейски режисьор, с когото всички актриси мечтаят да снимат. В биографията му липсва единствено договор с някоя от водещите американски филмови компании, за да се превърне в господар на съвременното кино“, пишеше „Ню Йорк Таймс“, но добавяше, че било въпрос на време. „Шушука се, че имал уговорена среща с Джо Шренкел.“ Тя четеше статиите от край до край, едва вдигаше глава, за да отговаря на въпросите му. „Кои филми искаш да гледаш?“ — попита той, прелиствайки програмата на фестивала. Тя отговори безучастно: „Ти избирай, имам ти доверие“ — и му се усмихна разсеяно. В събота обядваха в „Бернарден“ с приятели, долетели от Париж като тях. Ирис казваше „да“, „не“, потвърждаваше: „хубава идея“, но Филип чувстваше, че е напрегната и устремена към единствената си цел — срещата с Габор. Първата вечер, докато се приготвяше за прожекцията, смени три тоалета, три чифта обици, три чанти. Прекалено елегантно, подсказваха смръщените й вежди, прекалено буржоазно, прекалено официално. След прожекцията на филма Габор Минар не се появи. Трябваше да присъства, да произнесе слово, да отговаря на въпросите на публиката. Когато лампите светнаха, един от организаторите обяви, че нямало да дойде. От устата на присъстващите се изтръгна възглас на разочарование. На другата сутрин се разбра, че се забавлявал цяла нощ в джаз клуб в Харлем. „На него не може да се разчита — заяви разочаровано един продуцент. — Принудени сме да се съобразяваме с неговите капризи.“ „Може би затова прави толкова силни филми“ — отбеляза друг. Това стана по време на закуската. Единствената тема на разговор бе отсъствието на Габор Минар. Следобед присъстваха на други прожекции. Седнала до Филип, Ирис се въртеше на стола си, вцепеняваше се, когато някой закъснял зрител сядаше пред тях. Той чувстваше как цялата се напряга с надежда да зърне Габор. Не смееше да сложи ръка върху нейната от страх да не подскочи — беше натегната като пружина. Вечерта пак се приготви. И пак смени няколко рокли, няколко чифта обувки, оглеждаше се неуверено, притеснението й растеше, пробваше различни бижута, все не налучкваше най-доброто. За тогава бе насрочена галавечерята. Той трябваше да се появи. Беше почетният гост. Избра виолетова вечерна рокля от тафта, която подчертаваше очите й, дългата й шия, грациозния й силует. Наблюдавайки я, Филип си каза, че прилича на лиана с дълбоки сини очи. На излизане от стаята си затананика и изтича към асансьора, развяла роклята си.

Настаниха ги на масата за почетните гости. На масата на Габор Минар. Когато той се появи, присъстващите, до един станали на крака, го посрещнаха с овации. Не остана и помен от сръдните и злобните подмятания. Неговият филм беше в устата на всички. Прекрасен, върховен, омайващ, странен! Каква сила! Каква режисура! Каква енергия! Жените протягаха умоляващо устни към него. Мъжете ръкопляскаха, високо вдигнали ръце, сякаш да достигнат величието на гения. А той се появи, заобиколен от актьорския екип. Раздърпан великан, брадясал, намъкнал стари прокъсани дънки, кожено яке, ботуши на моторист, с неизменната плетена шапка на главата. Поклони се с усмивка, свали шапката в знак на благодарност. Чорлавата му мазна коса се разпиля, той я прибра припряно, прекоси залата и дойде на тяхната маса с цялата си трупа. Сбутаха се, за да му направят място. Ирис седеше на ръба на стола, устремила лице към него като опъната тетива на лък. Филип я докосна по ръката, тя рязко я издърпа, сякаш я удари ток. Габор Минар поздрави с кимване всеки от сътрапезниците, благодари, че са направили място за хората му. Погледът му се спря на Ирис, той се взря за момент в нея с видимо усилие да си припомни… Ирис тръпнеше в очакване. Насядалите край масата гости се спогледаха учудени и очите им се местеха от нея към него и обратно. Изведнъж Габор възкликна: „Айриш! Айриш!“ Тя стана, прекрасна, усмихната. „Irish! You! Here! Unbelievable! Such a long time!“ 25 25 Айриш! Това си ти! Тук! Невероятно! Колко време мина! (англ.). — Б.пр. — и отиде при него да го разцелува. Той я притисна силно към себе си. Всички ги гледаха. „Жена ви познава Габор Минар? — обърна се към Филип седящият до него. — Познава го лично?“ „Да — отвърна Филип, който не изпускаше от очи Ирис, за да не изтърве нищо от сценката с ослепителната двойка и любопитните шушукания. — Били са състуденти в Колумбийския университет.“ Всички присъстващи гледаха как Габор Минар прегръща Ирис Дюпен и я целува. В прегръдките на Габор Ирис се превърна в обект на всеобщо мълчаливо преклонение, сякаш му беше съпруга, сякаш справедливостта най-после беше възтържествувала и грешката бе поправена. А и погледът, който бе отправила към Габор… Филип нямаше никога да го забрави. Поглед на жена, която най-сетне е извървяла пътя, постигнала е целта и се е отпуснала в прегръдките на мъжа си, на единствения си мъж. Големите й сини очи поглъщаха Габор, ръцете й съвсем естествено държаха неговите, а той я прегръщаше силно.