Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Беше я изгледал студено, после бе извърнал глава и се бе отдалечил. Сякаш тя не заслужаваше и капка внимание, сякаш не съществуваше.

Извади глава от водата, намокри всичко наоколо: ослепително белите кърпи, опаковките на сапуните. Обви тяло с ръце, прегърна се. „Ще умра, ще умра.“ Давеше се, не можеше да си поеме въздух, вдигнала глава, раззинала уста като риба на сухо. Зърна в огледалото смъртнобледото лице на удавница и в паметта й буквално избухна споменът. Татко, ръцете на татко, „ти си престъпница“, а тя плюеше солената вода и плачеше… Потръпна ужасена. Припомни си всичко. Къпането в морето с майка им и Ирис един следобед в Ландите. Баща й остана на плажа, той не можеше да плува. Майка й и сестра й му се подиграваха, побягнаха и се бухваха във вълните, а той стоеше засрамен на брега и не ги изпускаше от очи. Не влизайте много на дълбоко, има течения, опасно е… Майка й плуваше отлично. Влизаше в морето и плуваше кроул с мощни и равномерни загребвания. Онемелите от възхита малки момиченца я наблюдаваха как изчезва. Беше ги научила да плуват като нея. По всяко време ги пускаше във водата и ги водеше надалеч. Казваше, че няма нищо по-добро от плуването за изграждане на характера. Въпросния ден морето беше спокойно. Те се носеха по гръб, пляскаха с крака, докато баща им, останал на плажа, се ядосваше и ръкомахаше. В един момент майка им погледна към брега и каза: „Вярно, отдалечаваме се, трябва да се връщаме, може би баща ви има право, тук морето става опасно.“ Само че не успяваха да се върнат. Плуваха с всички сили, но течението ги отнасяше. Беше излязъл вятър, вълните прииждаха, поръбени със заплашителна бяла пяна. Ирис се разплака. „Нямам сили, мамо, не мога да доплувам“, майка им каза през зъби: „Не говори, не плачи, няма смисъл, само плувай!“, Жозефин видя страха, изписан на лицето й. Вятърът се усили и битката стана по-ожесточена. Бяха се вкопчили в майка си и започнаха да гълтат вода. Вълните ги блъскаха от всички страни, очите им смъдяха от солената вода. Жозефин почувства как майка й я изблъсква. „Пусни ме, пусни ме!“ Вдигна брадичката на Ирис, зашлеви я, притисна я към себе си и заплува към брега, топеше глава под водата, плюеше настрани, пляскаше мощно с крака.

Жозефин остана назад. Сама. Майка й не се обърна. Виждаше я как се мъчеше да се пребори с мощните вълни. Те я отхвърляха, блъскаха я назад, но тя не се предаваше, влачеше изпадналата в безсъзнание Ирис под мишница. Забеляза баща си, който крещеше от плажа. Стана й мъчно за него и започна да плува като майка си, странично, с изпъната напред ръка по посока към брега. Потопила глава във водата, атакуваше мощните вълни, които все повече се надигаха. Гълташе солената вода, плюеше я, очите я боляха от песъчинките, носени от вълните. „Да не плача — повтаряше си, — да не плача, ще загубя сили, ако плача.“ Много добре си спомняше тези думи: „Да не плача, да не плача…“ Накрая една вълна я грабна, понесе я и я изхвърли на брега, в краката на баща й, който беше влязъл до кръста във водата с протегната ръка и крещеше името й. Той я издърпа от лапите на вълната и я отнесе в прегръдките си, повтаряше: „Престъпница, престъпница, престъпница.“ Не си спомняше какво стана после. Никой никога не отвори дума за случая.

Погледна удавницата от огледалото. „Защо се тревожиш — попита тя момичето от огледалото, — тогава се спаси сама, а можеше да умреш, обаче една ръка те издърпа от вълните и те измъкна на брега. Затова не се страхувай, никога не се страхувай, ти не си сама, Жозефин, не си сама.“

Да, не беше сама, със сигурност.

„Ще оцелееш след този поглед на Лука, ще го преживееш, както преживя погледа на майка си, която те изостави, без дори да се обърне.“

Избърса лицето си с една от кърпите, пооправи си прическата, напудри си носа.

Във фоайето щеше да я чака едно момиче. Нейното малко момиче, нейната обич. Животът продължи след онази случка, животът винаги продължава. Предлага ти моменти на сълзи и на смях. Това е животът, Жозефин, вярвай му. Животът е личност, личност, към която трябва да се отнасяш като към партньор. Да танцуваш с него, да го следваш във водовъртежите му, понякога се нагълтваш с вода и си мислиш, че идва краят, но той те хваща за косата, изважда те и те пуска малко по-нататък. Понякога те настъпва болезнено по краката, понякога те изхвърля. В живота трябва да се влиза като в танц. Никога да не прекратяваме движението, да не се оплакваме, да не обвиняваме околните, да пийваме или да вземаме хапчета, за да смекчим ударите. Да танцуваме, да танцуваме, да танцуваме. Да преодоляваме изпитанията, които ни изпраща, защото така ни прави по-силни, по-решителни. След онова плуване се бе задействала ожесточено, беше се потопила в ученето, беше построила живота си. Друга вълна отнесе Антоан, но тя устоя и на нея. Щяха да последват и нови вълни, но Жо знаеше, че ще има достатъчно сили, за да ги преодолее, и че винаги ще има някой, който да я извади от водата. „Това е животът — каза си тя уверено. — Низ от вълни.“