Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Здесь есть возможность читать онлайн «Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Современная проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Жълтите очи на крокодилите: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Жълтите очи на крокодилите»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Жълтите очи на крокодилите — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Жълтите очи на крокодилите», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Лука мина няколко пъти покрай нея. Тя се помъчи да привлече вниманието му, махна му дискретно. След края на ревюто манекените излязоха да поздравят публиката заедно с Жан-Пол Готие, който се поклони с ръка на сърцето. Атмосферата беше приятна, ведра. Лука стоеше толкова близо, че можеше да го докосне, ако протегнеше ръка. Жо протегна ръка и произнесе името му.

— Познаваш ли го? — учудено попита Ортанс.

— Да…

Тя повтори: „Лука, Лука.“ Той се обърна към нея. Очите им се срещнаха, но погледът му не изрази нито изненада, нито радост, че я вижда.

— Лука! Превъзходно! Браво!

Той я изгледа студено и високомерно, сякаш бе досадна почитателка.

— Лука! Аз съм, Жозефин…

Той извърна глава и изчезна сред групата манекени, които поздравиха публиката и се оттеглиха.

— Лука? — викна за последен път Жозефин със заглъхващ глас.

— Той изобщо не те познава.

— Но как… Това е той!

— Оня Лука, с когото ходеше на кино?

— Да.

— Красив е, направо е убийствен!

Жозефин се отпусна на стола, едва сдържаше вълнението си.

— Не ме позна. Престори се, че не ме познава.

— Сигурно не е очаквал да те види тук! Постави се на мястото му…

— Да… Но… онази вечер в Монпелие ме прегърна и ме целуна…

От притеснение забрави, че говори на дъщеря си.

— Теб, мамо! Целувала си се с някого?

— Нищо особено, след конференцията ме целуна… и ми каза, че съм прекрасна, че му действам успокояващо, че се чувства добре с мен…

— Не си ли малко преуморена?

— Не, няма такова нещо. Това е той, Лука. Същият, който ме води на кино… С когото пием кафета в библиотеката, който пише докторат, посветен на сълзите в средновековието…

— Мамо, ти бълнуваш! Слез на земята. Какво ще прави толкова красив млад мъж с жена като теб? Помисли само…

Жозефин увеси нос сконфузена и се загледа в ноктите си.

— Точно този въпрос си задавам непрестанно. Затова оня ден в Монпелие го отблъснах, когато ме целуна… Не защото съм добродетелна, а защото се уплаших, че съм много грозна.

— Отблъсна го! — възкликна Ортанс. — Направо сънувам! Ще се наложи да преразгледам изцяло държанието си! Ти си отблъснала такъв страхотен пич! — и си повя със скицника, за да се успокои. Жозефин се отпусна безсилно на стола. Полилеите угасваха един по един. — Хайде, ставай да си вървим… Всички си тръгнаха — каза Ортанс.

Дръпна я за ръкава и двете излязоха навън. Жозефин погледна назад за последно, да се увери, че не се е върнал, че не е решил все пак да признае, че я познава.

— Кълна ти се, че не ти разказвам небивалици.

— Да бе, да…

„Той не искаше да ме види. Засрами се от мен. Поставих го в неудобно положение, като го извиках. Вече никога не бих могла да го погледна в очите. Ще се наложи да го избягвам… Няма да ходя в библиотеката.“

В дъното на просторния салон в червено и златисто имаше бюфет. Ортанс предложи да отидат да пият по един портокалов сок или чаша шампанско.

— Ще ти се отрази добре, защото ти направо превъртя, мило мое майче…

— Истината ти казвам, уверявам те…

— Точно така, точно така… Хайде, идвай!

Жозефин се дръпна.

— Искам да си плисна малко вода на лицето… Ще се срещнем във фоайето след четвърт час, устройва ли те?

— Нека да е след половин.

— Добре. Но не по-късно. Искам да се прибера у дома.

— Ама никак не си забавна! Един път и ние да излезем от нашата дупка и…

— Половин час, Ортанс, нито минута повече!

Дъщеря й сви рамене: „Хич не е весело!“ Жозефин отиде до тоалетната. Не беше виждала по-луксозна тоалетна. Малка стая, на чиято сива врата пишеше с розови букви Powder Room, служеше за вестибюл. От нея се отваряха четири други перленосиви врати с розов кант. Тя бутна една от тях. Влезе в кръгло помещение, цялото облицовано в мрамор, с дълбок умивалник и наредени до него меки кърпи, одеколон, тоалетни сапуни, крем за ръце, четки за коса. Погледна се в огледалото. Лицето й беше изкривено. Устните й трепереха. Пусна водата и си потопи главата в умивалника. Да забрави Лука. Да забрави погледа на Лука. Да забрави студения поглед на Лука, който говореше: „Не ви познавам.“ Да не си поема въздух, да остане с глава под водата. Да издържи, докато дробовете й се пръснат. Да се задуши под водата, за да забрави, че се задушава на земята. Той отказа да я познае. Може да общува с нея в Монпелие, сред учените, но тук, в позлатата на луксозния палат, сред изисканите особи, се прави, че не я познава. Дробовете й щяха да се пръснат, но тя упорстваше. Да забрави Лука. Да забрави студения поглед на Лука. Този поглед… Не беше враждебен, не, нито злобен, просто празен. „Сякаш ме нямаше… И ако се мъча сега тук с въздуха в дробовете, ако ми се пукнат тъпанчетата, физическата болка ще измести психическата.“ Така постъпваше в детските години, когато беше тъжна. Порязваше си пръста или си гореше кожата под ноктите. Болката беше толкова силна, че другата отстъпваше пред нея. Лекуваше болния пръст, говореше му, милваше го, целуваше го и мъката й минаваше в тези целувки, заглушаваше гласа на майка й, която я отблъскваше: „Колко си тромава, Жо, дръж се по-добре, вземай пример от сестра си!“, или: „Жозефин не е блестяща като сестра си, не знам какво ще я правим, това дете просто е за никъде.“ Тя се затваряше в стаята си, нараняваше се, после се утешаваше. Придържаше се неотклонно към този ритуал. Пребледнява, изпълнена с достойнство, гневна. Изваждаше тетрадките си и отново сядаше да учи. „Ще отида при Ортанс и повече няма да мисля за Лука.“ Нагълта вода, но продължи да държи главата си под водата, вкопчена в умивалника. Кръвта пулсираше в слепоочията й, думкаше в ушите й, още малко и челюстите й щяха да се счупят от стискане.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Жълтите очи на крокодилите»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Жълтите очи на крокодилите» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Жълтите очи на крокодилите»

Обсуждение, отзывы о книге «Жълтите очи на крокодилите» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x