Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Следобед излизаше да се разходи, облечена в палто от визон, което си купи на авеню „Джордж V“, където се мотаеше, разглеждайки витрините. Само каква физиономия направи продавачката, когато й подаде платинената си карта, заяви: „Искам това“ — и посочи с пръст желаната стока! Много се изкефи. Не спираше да превърта наум сцената. „Вие ли? — говореше отвратената физиономия, — вие ли ще облечете това изключително луксозно нещо?“ „Да, аз, душичката, сега ще си взема този шик!“ Палтото наистина топлеше. Кой каквото ще да каже, но богатите ги разбират тези работи. Шампиони са по удобствата. Другите нека зъзнат, те се увиват в кожи.

Тя се фукаше с шикозното палто по авеню „Джордж V“, притиснала меката яка към лицето си, поемаше след това по авеню „Монтен“, при всяко изкушение вадеше платинената карта. И всеки път ликуваше при вида на слисаните физиономии на продавачите. Гледката не й омръзваше. Това и това, сочеше с пръст и хоп!, вадеше фаталното оръжие. Една-единствена беше заявила, широко усмихната: „Ще останете много доволна от тази покупка, госпожо…“ Попита я за името и й подари хубав кашмирен шал. Сприятелиха се. След работа Розмари идваше и вечеряха заедно в ресторанта.

Хареса й да си има компания. Имаше моменти, в които се чувстваше самотна и сякаш я захлупваше черно покривало. Особено вечер. Но тя не беше изключение. В хотел „Жорж“ самотните богаташи с лопата да ги ринеш. Така наричаше хотел „Джордж V“, в който бе отседнала. Понякога Розмари оставаше да преспи при нея. Допряла глава до корема й, тя се опитваше да отгатне момченце ли ще е, или момиченце. Заедно търсеха имена. „Не се хаби толкова, ако е момче, ще го кръстя Марсел, ако е момиче, ще видя, като се роди.“

— Откъде имаш толкова мангизи? — сащисано я попита Розмари, като я гледаше как харчи с широка ръка.

— От гаджето. За една Коледа, когато пак ме остави сама и отиде да празнува с Клечката за зъби, ми подари платинена карта! Подплатена със съответната банкова сметка!

— Добър човек.

— Да, ама е много колеблив, тутка се… За да се задейства мъжът, трябва да го поразтърсиш. Като ме няма сега, той се притеснява, чувства се неуверен, в главата му бръмчат всякакви мисли… Чувствам го. Двамата с Марсел сме свързани. Просто го усещам как ускорява темпото. Жинет сигурно му е казала за ангелчето и той се е задействал като луд…

— Как изглежда този твой Марсел?

— Не е младок, не е висок и слаб. Но аз си го харесвам. Двамата сме от една черга…

Розмари въздишаше и си играеше с дистанционното на телевизора. Имаше канали на всякакви езици, имаше и порно, и канали със забулени говорителки.

— Смешен свят! — казваше тя. — Дълго ли смяташ да останеш тук?

— Докато не се обади шестото ми чувство. Като се събудя някоя сутрин, ще усетя, че е напуснал Клечката. Тогава ще се върна при него… Ще се върна така, както си тръгнах, с едно куфарче и нищо повече.

— И визона!

— И шикозното ми палто! Искам бебето ми да вдъхва разкоша. Искам още в корема ми да свикне с лукса. Защо ям тези деликатеси, я ми кажи? Да не мислиш, че го правя за себе си? За мен е без значение дали ще ям хайвер! Но заради него дъвча бавно и старателно, за да не го лиша и от най-дребното зрънце…

— Със сигурност ще си страхотна майка, Жозиан!

Никога не й омръзваше да слуша този комплимент, и хиляди пъти да й го повтаряше.

Един ден, като се прибра от обичайната разходка, загърната в мекия визон, зърна Шавал на бара. Приближи се отзад, закри очите му с ръце и извика: „Познай кой е.“ Страшно се зарадва да види стар познат, пък бил той и Шавал.

— Ще ме черпиш ли едно шампанско?

Той погледна първо към вратата на бара, после часовника си и я покани с жест да седне.

— Какво правиш тук?

— Чакам…

— Закъснява ли?

— Винаги закъснява… А ти?

— Аз живея тук.

— Да не си спечелила от лотарията?

— Може да се каже. Ударих голямата печалба!

— Някой дърт богаташ?

— По-добре изключи от речника си думата „дърт“, когато говориш с мен…

— Кой тогава?

— Дядо Коледа…

Тя се покатери на високото столче, палтото й се отвори и се видя закръгленият й корем.

— Виж ти, бременна си! Поздравления. Значи напусна работа?

— Той не иска повече да работя. Иска да мързелувам.

— Тогава не знаеш за стария Гробз?

Сърцето на Жозиан задумка. Нещо се е случило с Марсел.

— Да не е умрял?

— Колко си глупава! Направил е страхотен удар. Лапнал е най-големия производител на стоки за дома. Мишката изяде слона. В бранша само за това се говори! За всички е като гръм от ясно небе. Вероятно е успял да вземе заем от някоя банка, хвърлил е всичките си авоари в битката, никой не се досетил за нищо…