Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жинет го погледна с усмивка. Радостта на Марсел дълбоко я развълнува, само дето не беше толкова сигурна, че Жозиан ще се върне. Добре я познаваше, Жозиан не беше от страхливите. Способна бе и сама да си отгледа детето. Вероятно е заделила някакви пари настрана и с подаръците, които й е правил Марсел през годините, ще е подсигурена поне на първо време.

Не каза нищо, надигна се от пейката, но преди да се върне в склада, го накара да се закълне, че нищо няма да каже на Жозиан, ако тя все пак се появи.

— Пълна тайна, Марсел, заключваш си устата, нали?

Марсел широко прекръсти засмяната си уста и сключи пръсти.

— Обещай ми, ако ти се обади, веднага да ми кажеш.

— Ти не си наред! Тя ми е приятелка, няма да я предам.

— Няма да ми казваш къде е. Само ще ми съобщиш: „Обади се, добре е, наддала е три кила, кръстът я боли, подпира си гърба с възглавнички, умира за захаросани кестени…“ И не забравяй да я питаш дали коремът й е щръкнал като за момченце, или е закръглен като за момиченце… Кажи й също да се храни добре, да яде червено месо, да си ляга рано, да спи по гръб, за да не го смачка…

— Ох, Марсел! Не смяташ ли, че малко прекаляваш?

— И най-важното, кажи й, че банковата й сметка ще се пръсне по шевовете! Главното е да не се лишава от нищо, душичката ми тя! Да се пази!

— Слушай, Марсел, родила съм три. И съм жива и здрава. По-спокойно!

— Страх лозе пази. Тя не е свикнала да си почива! Дано не вземе да се преумори.

— Връщам се да бачкам. Не ми плащаш да вися и да чакам на телефона, нали?

Марсел бодро скочи, прегърна глицинията и я разцелува. Дъждовните капки опръскаха лицето му. Сякаш плачеше от радост.

Ирис намръщена хвърли списанието на масичката. Беше паднала в капана. Прие журналистката вкъщи, почерпи я с чай и с лимонов сладкиш с глазура, поднесени от Кармен на голям резбован дървен поднос от „Браун & Бърди“, и отговори на въпросите й спокойно и небрежно. „Всичко беше идеално, бих могла да извикам «камера» и да направя филм! 14-и кадър. Кабинетът на писателката, краят на един есенен ден: поканила е журналистка в дома си. На пода е разпиляла книги, листове, оставила е отворен бележник с писалка върху него и е пуснала тиха музика, джаз, дрезгавият глас на Били Холидей.“ Всичко беше чудесно замислено и осъществено. Така поне си мислеше…

Небрежността й беше изтълкувана като арогантност. „Само дето не ме е описала като нафукана буржоазка!“ — избухна Ирис. Пак прочете статията. Все едни и същи въпроси: по какво са се различавали отношенията между мъжете и жените от XII век от тези в наши дни? От какво са страдали жените по онова време? Наистина ли жените от XXI век са по-щастливи от жените от XII век? Какво се е променило? Модерният живот и равенството не пречат ли в крайна сметка на страстта? „Жените нямат по-голяма емоционална сигурност, отколкото в миналото — бе отговорила Ирис, — те просто се справят по-добре, това е истината. Единствената възможна безопасност е да се изолират от мъжете, да не изпитват нужда от тях, но това би било равносилно на една малка смърт — поне в моя случай.“ Не е никак лошо казано. И не е арогантно. „Идеалният мъж не съществува. Идеалният мъж е този, когото обичаме. Той може да е на осемнайсет или на деветдесет години, няма правила. Достатъчно е да го обичаме! Не познавам идеален мъж, познавам мъже, които обичам, и мъже, които не обичам.“ — „Бихте ли могли да обичате осемнайсетгодишен младеж?“ — „Защо не? Когато обичаш, не пресмяташ.“ — „На колко сте години?“ — „На толкова, колкото ми дава любимият мъж.“

Почувства как очите й от яд се насълзяват. Взе друго списание, потърси страницата, на която се говореше за нея. Не можеше да прелисти вестник, без да попадне на собствения си образ. Гледаше се понякога с приятно чувство, понякога с недоволство. Прекалено силен руж, лошо осветление, о, колко съм сладка на тази снимка! Най обичаше да позира на професионални фотографи. Правеше физиономии, избухваше в смях, нахлупваше си шапка с голяма периферия, докосваше си носа с показалец — ръката й облечена в ръкавица. Никога не се уморяваше.

Страница 121. Статия от стар и кисел литературен критик интелектуалец. Беше известен с язвителните си забележки и безапелационните си присъди. Ирис започна смутено да чете, но скоро се успокои. Той бе харесал книгата: „Знание и талант. Подробности, които грабват вниманието, пориви, които въодушевяват. Език, който не залита по загадъчното, а умее да бъде ясен, без да стига до пълна прозрачност…“ Не е ли хубаво: „… ясен, без да стига до пълна прозрачност“! Ирис покри крака си с края на шала, стана й студено, и звънна на Кармен — беше ожадняла. Чудесно си спомняше автора. Запозна се с него на една вечеря, на която бяха двамата с Филип, докато Жозефин се бе посветила на писането. Тя го слушаше смирено, по някое време спомена Шамфор. Той беше специалист по Шамфор. „Ако човек не е мизантроп на четирийсет години, значи никога не е обичал хората.“ В погледа му проблесна искрица на признателност и тя млъкна.