Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Изведнъж на Жозиан й просветна. Той не е треперел пред Клечката, а е чакал развръзката. И понеже е нямало нищо черно на бяло, не му е оставало друго, освен да се спотайва, без да шукне. Анриет го е държала за топките… Отвърнал е на удара й с удар. Нейният Марсел! Колко е силен! А тя се усъмни в него… Поръча си уиски, извини се на Младши заради алкохола и пи за здравето на татко му, без да го назовава. Шавал не беше никак добре. Личеше по вида му. Беше се спихнал на стола и хвърляше притеснени погледи към входа.

— Хайде, Шавал, я се стегни! Изпъни се, никога не си се спичал така пред жените!

— Горката ми Жозиан, да ти призная, забравих вече какво е да се държиш изпъчен… Влача се, пълзя… Не знаех, че толкова боли.

— Жал ми е за тебе, Шавал.

— Ами да! В края на краищата ти идва до главата най-лошото!

— Най-лошото или най-доброто! Аз пия за най-доброто. Колелото се върти, върти се… Като си помисля, че бях луда по теб!

Тя внимателно слезе от столчето, отиде на рецепцията и поиска за утре да й приготвят сметката. После се качи в стаята да се изкъпе.

Блажено отпусната в уханната пяна, Жозиан си играеше с многоцветните мехурчета, улавяше ги, пукаше ги и описваше предстоящото си щастие на заобикалящите я стенни огледала, когато неочаквано почувства леко подрипване в корема. Дъхът й секна, цялата се сви, от очите й рукнаха сълзи на възторг: „Младши! Той беше, Младши!“

Покрай Жозефин дефилираше върволица от крака. Черни и бежови, бели и зелени, крака на шотландски карета. Над тях имаше ризи, пуловери, сака, шлифери, палта. Шум и безкрайно шествие. От подиума се вдигаше прах, който й засядаше в гърлото и дразнеше очите й. Бяха ги настанили на първия ред и можеха да докоснат манекените, които се движеха на метър от тях. Изправила рамене, Ортанс седеше до Жо и старателно си водеше бележки. Ирис отлетя за Ню Йорк. Преди да тръгне, каза на Жозефин: „Имам две покани за мъжкото ревю на Жан-Пол Готие. Защо не отидете с Ортанс? За нея ще бъде интересно, а ти ще можеш да се вдъхновиш за нов роман. Няма да стоим закотвени в средните векове я, в следващия роман може да прескочим някой и друг век…“ „За нея няма да напиша нито втори, нито трети роман“ — мислено се закани Жозефин, загледана в мъж в шотландска поличка, който се завъртя точно пред нея. Жозефин взе поканите на името на Ирис Дюпен и й благодари, Ортанс щяла да бъде във възторг. Пожела й приятно прекарване в Ню Йорк. „О, то е съвсем за кратко, само за уикенда, отивам и веднага се връщам.“

Жозефин погледна крадешком дъщеря си. Тя оглеждаше всеки модел до най-малките подробности, отбелязваше си разни детайли, скицираше набързо ревери, ръкави, яки на ризи, вратовръзки. „Не подозирах, че мъжката мода я интересува.“ Беше изплезила езиче, което при нея бе знак за съсредоточаване. Почуди се на трудолюбието на дъщеря си. Вниманието й отново бе привлечено от ревюто. Ирис е права: трябва да наблюдава и да си води бележки. Непрекъснато. Дори и за неща, които не я интересуват, като тези прекрасни мъже например, които минават пред нея с устремна крачка. Едни вървяха право напред, вперили поглед в празното пространство, други се усмихваха и правеха знаци на приятели от публиката. „Не, няма да напиша друг роман вместо Ирис!“ Нервираше я поведението на сестра й. Не беше ревност, просто цялата тази показност й беше непоносима, а и виждаше, че написаното от нея се изкривява в долнопробна пародия. Ирис се изказваше за какво ли не. Даваше готварски рецепти, съвети за разкрасяване, адреса на някакъв очарователен хотел в Ирландия. Жозефин се срамуваше. И постоянно си повтаряше: „Аз съм в дъното на този фарс. Изобщо не трябваше да се съгласявам. Проявих слабост. Изкуших се от лесните пари.“ Въздъхна. Вярно, животът стана приятен. Вече не трепереше над всяка монета. На Коледа щеше да заведе дъщерите си някъде на топло. Щеше да избере мястото от луксозен каталог и трите щяха да заминат.

Ортанс отгърна нова страница на скицника и шумоленето върна Жозефин към модното ревю. Вниманието й привлече висок тъмнокос мъж с изпито лице, който се появи и пое по подиума, игнорирайки насядалите в краката му зрители. Лука! Носеше черно сако и бяла риза с дълги асиметрични ревери. Тя се стресна. Той крачеше право напред, загадъчното му лице сякаш нямаше никаква връзка с тялото. Приличаше на восъчен манекен. „Ето откъде идва тази негова тайнственост — помисли тя. — Научил се е да се отделя от тялото си, когато върши тази омразна работата, а когато не е изложен на погледите на околните, продължава да се движи, сякаш е напуснал телесната си обвивка.“