Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

В следващия роман Жозефин трябваше да развие нещо по-трудно, не толкова елементарно. Сюжетната линия с поредицата съпрузи, които героинята наследяваше и които я правеха все по-богата, не звучеше зле, но изглеждаше по-скоро като сапунка. „Всъщност не говори добре за мен. Нищо чудно, че ме смятат за глупачка! Следващият трябва да е по-усложнен, по-провокативен, за по-отбрана публика, но написан със същия ясен език.“

Ритна купчината списания и реши да не им обръща внимание. „Оттук нататък ще трябва да заговорят с мен като с истински писател. Да престанат с дебилните въпроси! Какво бих могла да знам за отношенията между мъжете и жените! Омъжена съм от петнайсет години, вярна съм до оскучаване, а единственият мъж, за когото копнея, живее някъде в Лондон, Ню Йорк, Будапеща, южна Франция и северно Мали. Развява си байрака където му скимне, не е обвързан нито със страна, нито с жена, прекратява снимките на филма заради смъртни заплахи, после весел и безгрижен се връща при актьорите, които го обожават и приемат всичките му прищевки! Ходи все с едни и същи захабени дънки и плетена вълнена шапка. Гениален циганин. Това трябваше да отговоря на онази тъпачка! Габор Минар. Красивият, прочутият Габор Минар ми беше любовник и още го обичам. Да останеш верен на старата си любов понякога може да се превърне в тайната на цял един живот. Ей това трябваше да й отговоря и щях да съм на първа страница!“

Габор…

Щеше отново да го види.

Филип й бе предложил да я заведе в Ню Йорк за филмовия фестивал. Габор щеше да присъства. Беше почетен гост на фестивала. Ирис се сви под шала и се запита: „За неговата любов ли ми е мъчно, или за славата, общуването с известни личности и лъскавия живот, които щях да имам, ако бях останала с него? Защото, когато се запознахме, той беше никой. Страстта ми се разпалваше с годините раздяла и нарастването на славата му. Дали не обичам Габор, защото е станал Габор Минар, големият, известният, световно признатият режисьор?“ Веднага прогони тази мисъл: бяха родени един за друг, бракът й с Филип беше грешка. „Ще го видя, ще го видя и тогава може би животът ми ще се промени. Какво са петнайсет години раздяла за такава любов? Той няма да се уплаши, ще ме открадне, без много да му мисли, ще ме прегърне и ще ме целува, както ме целуваше, когато учехме заедно в Колумбийския университет.“ Ирис се уви в шала и се загледа в безупречния си маникюр.

Кармен я разсея от мислите й, когато й донесе чая.

— Александър се прибра от училище. Има много добър по математика.

— Нищо не ми е казал! Знае ли, че съм тук?

— Да, казах му. Отговори, че имал много домашни за утре. Колко е трудолюбив само!

— Копира баща си…

Ирис посегна да вземе чашата димящ чай, която й подаде Кармен, и отново се излегна на дивана.

— Подражава му във всичко! А мен ме избягва. Нормално е на тази възраст. Всички са такива — бащата става за пример, пет пари не дават за майката, но после нещата се променят… Колко са предвидими мъжете, Кармен! — тя се прозя и с елегантен жест закри с ръка устата си.

Сутрин Жозиан се събуждаше към девет часа, звънеше да й донесат закуската в стаята, качваше се на кантара, отбелязваше теглото си, пръскаше се обилно с „Шанс“ на Шанел, отново си лягаше и слушаше хороскопа си по Радио Люксембург. Астрологът никога не грешеше — точно предвиждаше настроението й за деня. После Жозиан неизменно поръчваше френска закуска, но не смееше да яде яйца въпреки съветите на гинеколога, който препоръчваше белтъчини още от сутринта. „Тези мазни и пържени храни са за англичаните“ — казваше, запушила нос. Беше придобила навика да си говори сама, понеже си нямаше компания. Задоволяваше се с франзела, масло, мед и конфитюр. Отхапваше от коричката на хлебчето и я оставяше. „Ах, ако можеше да ме види майка! Щеше да ме накара с шамар да си изям всичко или щеше да прибере залъка в джоба си.“

Все по-често се сещаше за майка си.

След закуска си поръчваше пресата и докато преглеждаше вестниците, пускаше телевизора и гледаше предаването на Софи Даван. Поздравяваше я с „добър ден, Софи, как си днес?“, изпращаше й въздушна целувка и се облягаше удобно на възглавниците. Тая не е от бачкаторите! Гледаше я с възхищение, потънала в пухените възглавници, и повеждаше разговор на висок глас. „Имаш право, Софи, извий му врата на тоз мухльо!“ След като Софи й кажеше „довиждане“, ставаше, излизаше на терасата да се поразкърши. Вземаше си бърз душ, слизаше в ресторанта, където избираше най-скъпото. Искаше да опита всичко, което не познаваше. „Тука ще се образовам истински, ще забравя беднотията си“ — казваше си тя, хапвайки блини с чер хайвер.