Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Не искам да караш мотор. Много е опасно! — извика Шърли и удари по масата. — Сто пъти съм ти казвала!

— Ще съм с него и ще го наглеждам — намеси се Ортанс.

— Как не! Той ще кара, ще се обръща назад към теб и ще катастрофирате. Не! Аз сама ще се оправя, а и Жо може да ме придружи.

Жо кимна. Двамата младежи се спогледаха с въздишки.

— Няма ли останало парче сладкиш, умирам от глад — избоботи Гари.

— Говори ясно, нищо не ти разбирам. Вземи това крайче, много е препечено… Ти искаш ли, Ортанс?

Ортанс наплюнчи пръст и лапна няколко трохи.

— От сладкиши се дебелее…

— За теб няма опасност — отвърна Жозефин с усмивка.

— Мамо, ако искаш да си слаба, трябва постоянно да внимаваш.

— Да ви кажа, имам новини от Макс — продължи Гари с пълна уста. — Върнал се е в Париж и живее при майка си… До гуша му дошло да се занимава с кози!

— Върна ли се на училище?

— Не. Тъй като е навършил шестнайсет, училището вече не е задължително…

— И с какво се занимава? — попита разтревожена Жозефин.

— Мотае се… Дойде в гимназията да ни види.

— Зле ще свърши — произнесе се Ортанс. — Продава дрога и играе покер по интернет с майка си…

— А госпожа Бартийе? — пак се обади Жозефин.

— Разправя, че я издържал някакъв патрав. Макс така го нарича… Патрав!

— Макс можеше да е супер момче — въздъхна Жозефин. — Май трябваше да го оставя при нас, вкъщи…

— Ако Макс беше останал у нас, аз щях да се махна! — отсече Ортанс. — Идваш ли, Гари, ще пробваме как върви скутера… Обещавам ти, Шърли, няма да кара като луд.

— Къде ще ходите?

— Ирис ни предложи да отидем да я погледаме. Ще я снимат за списание „Ел“ в студио „Пин ап“. Започва след час. Гари ще ме закара и ще поостанем малко. Ирис иска мнението ми за тоалетите си. Помоли ме да се погрижа за имиджа й. Другата седмица двете ще обиколим магазините…

— Тази работа не ми харесва, никак не ми харесва — промърмори Шърли. — Гари, нали ще внимаваш, обещай ми! Сложи си каската! И за вечеря да сте тук!

Гари целуна майка си по челото, Ортанс махна на Жозефин и двамата побързаха да излязат.

— Не ми харесва, че Гари кара скутер, не ми харесва… Не ми харесва и това, че Ортанс се върти около него. През лятото, когато бяхме в Шотландия, той я беше забравил. Не ми се ще тя отново да го обсеби…

— Не мога да изляза на глава с Ортанс, предадох се. Какво да сторя, скоро става на шестнайсет, първа е по успех в класа, учителите я хвалят. За какво да я упрекна… Така или иначе, нямам сили да й се противопоставям. Става все по-независима. Странно ми е, като се замисля — само преди две години беше малко момиченце…

— Ортанс никога не е била малко момиченце, Жо. Съжалявам, не искам да те обиждам, но дъщеря ти винаги си е била хиена.

— Дай да говорим за друго, иначе ще се изпокараме. Ти изобщо не я харесваш.

— Напротив, харесвах я. Но оттогава мина доста време. Не одобрявам как се държи с хората. Манипулира едни, експлоатира други, тя чисто и просто няма сърце.

— Ама и ти си една, щом стане дума за сина ти…

— Предавам се! Край. Идваш ли с мен да доставим сладките?

С пардесю от туид и жълт шал тип шотландско каре, Марсел Гробз седеше на пейката под глицинията в двора и унило съзерцаваше възлестите сухи клони, по които блестяха дъждовните капки. Жозиан си беше отишла. Станаха вече петнайсет дни, откакто изчезна. Наведе се, грабна пътната си чанта и чаткайки с тънките токчета на островърхите обувки, хлопна вратата. Чаткането продължи да отеква по паважа на двора, после заглъхна — Жозиан бе излязла навън. Не бе имал сили да се втурне подире й. Смазан от мъка, проследи докрай чаткането на токчетата, после седна на стола пред бюрото й. Оттогава, щом поседнеше, когато изникнеше свободен момент, в ушите му звучеше решителното и непоколебимо чаткане на токчетата на Жозиан. Сърцето му се късаше.

Едно листо плавно се завъртя и падна пред краката му. Той се наведе, взе го и го смачка. Без Жозиан нямаше желание да се бори. А толкова се нуждаеше от всичките си сили точно сега. Водеше най-трудното сражение в кариерата си. Заради нея, заради тях, заради бебето, за което непрекъснато си говореха и което не искаше да се появи.

Жинет го зърна през прозореца на халето, слезе от електрокара и отиде при него. Избърса ръце в гащеризона си, тупна го приятелски по гърба и седна на пейката.

— Нещо не си на кеф, старче?

— Не, без нея нямам сили за нищо…

— Не трябваше да я пускаш да си тръгва. Отлагаш, вечно отлагаш, Марсел! Разбирам я… не й останаха сили да чака повече, горкото момиче!