Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Тогава да кажем, че външността лъже… Всъщност тя винаги лъже. Знаете ли, ние си приличаме по едно нещо — и двамата сме самотници… Наблюдавам ви в библиотеката, не говорите с никого, много съм поласкан, че проявявате интерес към мен.

Тя се изчерви:

— Подигравате ми се!

— Не, съвсем сериозно. Работите, без да откъсвате поглед от книгите, и си тръгвате тихо като мишле. С изключение на случаите, когато разпилявате книгите по пода!

Жозефин се разсмя.

Около вечерята витаеше някаква атмосфера на нереалност. Жо някак не успяваше да се убеди, че наистина е тя, че седи насреща му на терасата на морския бряг. Свенливостта я напускаше, в гърдите й се надигаше желание да разтвори душата си, да се разприказва. Ресторантът се беше напълнил и първоначалното спокойствие бе изместено от шумни разговори. Налагаше се да се навеждат през масата, за да се чуват, което подсилваше чувството за близост.

— Лука, бих искала да ви попитам нещо много лично…

Реши, че смелостта й идва от виното и от морския бриз на отминаващо лято, който повдигаше леко белите покривки на масите, късите поли на жените. Чувстваше се добре. И всичко наоколо сякаш излъчваше същото добро самочувствие. Нощната влага рисуваше гирлянди по паркета и те й действаха насърчително. Имаше необичайното усещане, че е в съзвучие с обстановката. Предусещаше, че щастието е на една ръка разстояние, и не искаше да го изпусне.

— Никога ли не сте се женили? Никога ли не сте искали да имате деца?

Той не отговори. Помръкна, зарея поглед, изпъна устни в две горчиви тънки черти.

— Предпочитам да не отговарям, Жозефин…

В нея отново се надигна болезненото чувство, че е казала нещо неуместно.

— Съжалявам, не исках да ви засегна.

— Не сте ме засегнали. Всъщност аз пръв започнах да задавам лични въпроси…

„Но ако си говорим само за най-общи неща или за средновековието, никога няма да научим нищо един за друг“ — възкликна тя наум. През лятото, прелиствайки списанията, го беше видяла на реклама за мъжки парфюм. Бе прегърнал висока жена с елегантен силует и тъмна дълга коса, която се смееше, отметнала назад глава. Жо дълго изучава рекламата — в погледа на Лука искреше непозната за нея сила. Властно и непоколебимо желание. Мъжете със сигурност щяха да поискат да си купят този парфюм, за да са като него. Почуди се дали да не си пусне косата да порасне като на тъмнокосата красавица от рекламата.

— Това лято ви видях в реклама за парфюми, поне така ми се стори — подхвърли тя в желанието си да смени темата на разговора.

— Да не говорим за това, може ли?

Погледът му пак беше станал потаен и непроницаем. Обърна глава към вътрешността на ресторанта, сякаш очакваше някого. Чудесният забавен мъж, с когото си беше говорила преди секунди, бе отстъпил мястото си на някакъв непознат.

— Стана студено, дали да не тръгваме?

Жозефин го наблюдаваше, докато пътуваха с таксито към хотела. Той се бе дръпнал в ъгъла и гледаше навън.

— Съжалявам, не биваше да ви задавам въпроси. Толкова ни беше приятно, преди да се разприказвам така неуместно…

Той я погледна с безкрайна нежност и умора и я притегли към себе си.

— Очарователна сте, Жозефин. Не знаете колко ме трогвате. Не се променяйте, заклевам ви, недейте!

Така умоляващо произнесе тези думи, че Жозефин се изненада от силата на емоцията му. Той подпря с пръст брадичката й, повдигна лицето й, за да я накара да го погледне, и добави:

— Аз съм невъзможен. Чувствам се добре, когато сме заедно. Действате ми успокояващо, обичам да говоря с вас…

Тя сложи глава на рамото му и се отпусна. Вдишваше мириса му, опитваше се да открие уханието на върбинката и лимона, сандаловото дърво и портокаловата кора, за да разбере дали парфюмът му е същият като на рекламата. Уличните лампи дефилираха покрай тях. Искаше й се нощната разходка никога да не свършва. Ръката на Лука на кръста й, тишината на нощта, равномерното движение на колата и тъмните дървета, които се изпречваха пред фаровете. Когато той я целуна, доверчиво се отпусна в ръцете му. Беше дълга, нежна, бавна целувка. Отделиха се един от друг едва когато таксито спря пред хотела.

Взеха мълчаливо ключовете си, качиха се на третия етаж, където бяха стаите им, и когато Лука застана на прага на нейната и понечи да влезе, тя не го спря.

Не го спря, когато сложи ръце на раменете й и отново я целуна.

Не го спря, когато вдигна пуловера й, за да я погали.

Не го спря…

Но в мига, в който се отпусна в прегръдките му, образът на тъмнокосата жена от рекламата се изпречи между двама им. Видя тънката й талия, загорелия й корем с очертани мускули, опънатите назад фини ръце. Стисна зъби, прибра си корема, глътна го с всичка сила, за да не почувства той тлъстините, „дебела съм, грозна съм, ще ме разсъблече и ще види“. Видя се гола, притисната до него — раждала жена с тънка и права коса на клечки, с дребни пъпки по гърба, пълна, с памучни бели гащи…