Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

След дългото лятно отсъствие той се бе появил отново. Не даде никакви обяснения. Един прекрасен ден го срещна в библиотеката. Не посмя да го разпитва. Той се поинтересува любезно: „Приятно ли прекарахте лятото? Добре изглеждате, отслабнали сте, отива ви… Купих си мобилен телефон, за което се ненавиждам, но съм принуден да призная, че има полза от него. Не знаех къде да ви се обадя през лятото, нямах номера ви. Да, и двамата сме изостанали от времето.“

Тя го дари с усмивка, развълнувана, че той каза „двамата“, смутена, че се уеднаквява с нея. В следващия миг стреснато се впусна да изброява прелестите на лятото, Довил, Париж през август, почти празната библиотека, спокойното улично движение, бреговете на Сена, плажа в сърцето на града.

Дойде да я посрещне на гарата. Усмихнат, с вечния си дъфел, с тридневна брада, от която хлътналите му бузи бяха потъмнели. Изглеждаше щастлив, че я вижда. Грабна чантата й и я поведе към изхода, сложил леко ръка на рамото й. Тя вървеше, оглеждаше се наляво и надясно да види дали хората я забелязват в компанията на такъв красавец. Издигаше се в собствените си очи.

— И аз си взех мобилен.

— А, чудесно… Ще ми дадете номера си.

Минаха покрай будка за вестници. „Смирената кралица“ запълваше цял рафт на витрината. Жозефин се стресна.

— Видяхте ли? — обърна се към нея Лука. — Какъв успех! Купих си я заради голямата шумотевица покрай излизането й и трябва да ви кажа, че не е никак лоша. Никога не чета съвременни романи, но ми се прииска да го прочета заради епохата, в която се развива действието. Изгълтах го буквално на един дъх. Добре е написан. Вие четохте ли го?

Жозефин измърмори „да“ и побърза да смени темата. Попита как протичат сбирките. Да, лекциите били интересни, докладът му се приел добре, да, щели да го публикуват.

— А днес, ако нямате нищо против, ви каня на вечеря. Запазил съм маса в ресторант на брега на морето. Много ми го похвалиха…

Следобедът мина бързо. Тя говори двайсет минути с ясен и сигурен глас пред трийсетината души, насядали в залата. Стоеше изправена и сама се учуди на тази новопридобита самоувереност. Няколко колеги дойдоха да я поздравят. Един от тях спомена за успеха на „Смирената кралица“, щастлив, че XII век най-после заема полагаемото му се почетно място и най-вече е изчистен от повтаряните до втръсване клишета. „Хубав текст, добра работа“ — каза на тръгване. Жозефин не разбра дали имаше предвид реферата, или романа, после се сети, че и двете бяха с еднакво авторство. „Накрая ще взема да забравя, че аз съм авторът на романа!“ — си каза тя, докато подреждаше листовете.

Срещнаха се с Лука в хотела. Отидоха с такси до ресторанта, който се намираше на плажа „Карнон“, и се настаниха на маса досами брега.

— Не ви ли е студено? — попита той, разгръщайки менюто.

— Не. Това външно отопление ми опече раменете — засмя се тя и посочи с брадичка поставения наблизо мангал.

— Като ви опече цялата, ще ви включат в менюто — засмя се той.

Изглеждаше напълно променен. Сякаш се бе подмладил и станал по-безгрижен, изплувал бе от обичайните сенки, които обикновено го затулваха.

Тя се чувстваше весела, лека. Хвърли поглед на листа и реши да си поръча същото като него. Той избра виното. „За пръв път го виждам толкова спокоен, може би и на него му е приятно да е с мен.“

Той се интересуваше от дъщерите й, попита я дали е искала да има деца, или Ортанс и Зое са плод на случайностите на брака. Тя го погледна учудено. Досега не си беше задавала подобен въпрос.

— Всъщност, да ви кажа право, преди не се замислях много-много. Животът ми стана по-сложен, откакто се разделихме с Антоан. Но и по-интересен… Преди се оставях на живота да ме носи, омъжих се, родих деца и нямах нищо против да остарея до мъжа си, да стана баба. Скромен, тих живот. Раздялата ме събуди…

— А събуждането трудно ли беше?

— Доста трудно, да.

— Спомняте ли си, когато отидохме на кино, първия път, казахте, че пишете книга, после се поправихте, исках да разбера дали е било грешка на езика, или…

— Така ли съм казала? — попита Жозефин, за да спечели време.

— Да. Трябва да пишете, представяте историята по много образен начин. Днес следобед ви слушах.

— А вие? Вие защо не пишете?

— Защото, за да пиша, е нужно да съм материално осигурен. И да имам своя гледна точка. Да разбера кой съм… Нещо, което все още не съм разбрал.

— А създавате у околните тъкмо обратното впечатление.

— Така ли?

Той повдигна вежда, лицето му се изкриви от болезнена гримаса, ръката му въртеше чашата вино.