Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Марсел избухна в смях, разведрен. Значи Шавал не се върти покрай Жозиан. Извади мобилния си и звънна в офиса.

— Душко, аз съм. В колата съм, на път към теб… Ти как си?

— Добре…

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Танцувам от радост! — и му затвори.

— Проблем ли има, шефе?

— Жозиан. Държи се студено с мен, избягва ме. Затвори ми.

— О, мадамите… Само да им дойде оная работа, и хайде, сърдят се, без да знаем защо.

— В такъв случай оная работа я държи цял месец. И май ще ми излезе през носа! — той се отпусна удобно и реши да подремне. — Събуди ме, преди да стигнем, за да се освестя!

Появата му в офиса не развесели Жозиан. Тя дори не стана от стола си. Той разтвори ръце и понечи да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Пощата е на бюрото ти. Както и списъкът на хората, които са те търсили. Пресяла съм имената.

Той отвори вратата на кабинета си, влезе, седна и видя най-отгоре върху купчината писма снимката на мадамата от Лидо с проводени очи. Грабна я и нахилен се върна при нея.

— Заради това ли се мусиш от толкова време, душко?

— Не виждам нищо смешно. Поне на мен никак не ми е забавно!

— Леле, ти никак не си наясно. Ама никак! Това беше за заблуда на Анриет! Рьоне ми спомена, че един ден я видял да се върти наоколо, да души, нямало жива душа — естествено де, било първи май! Реших, че е много съмнителна тази работа, прегледах подробно документацията и открих, че един плик е отварян, а разписките в него съвсем сигурно са прекопирани — пликът със сметките на украинеца. Горката злобарка! Въобразява си, че държи доказателство как издържам метреса и злоупотребявам с общите пари. Мисли си, че ме е пипнала! Бях решил да й натрия носа. Оставих тази снимка на видно място в стаята, снимаха ни една вечер в „Лидо“ в компанията на важен клиент, една вечер, когато ти не пожела да ме придружиш. Измислих й дори име и тя се хвана на въдицата: души, търси, Анриет, търси! Номерът мина. А ти си се тревожила заради това през цялото време, докато ме нямаше?

Изпълнена с подозрение, Жозиан не сваляше поглед от него.

— Смяташ ли, че ще ти повярвам?

— Защо да те лъжа, душко? Не познавам това момиче. Позирах за снимката, малко забавление, нищо повече… Спомни си, беше една вечер, когато ти не искаше да излизаш, някъде преди година и половина, каза, че си уморена…

„Една вечер, когато имах среща с Шавал — припомни си Жозиан. — Горкият дебелак! Прав е.“ Тогава тя се престори, че има мигрена, и го пусна да пие сам в компанията на някакви клиенти.

Той пристъпи към бюрото на Жозиан и се спъна в пътна чанта.

— Каква е тази чанта?

— Бях решила да се махам. Чаках да си изясним нещата и да вдигам гълъбите…

— Полудя ли! Ти изобщо не си добре!

— Ранима съм, има разлика.

— Наистина ми нямаш доверие.

— Тази стока е най-дефицитна, имам предвид доверието…

— Ми ще ти се наложи да свикваш. Защото аз съм тук и тука ще остана! Заради теб, пиленцето ми! Ти си моят живот.

Прегърна и я залюля, припяваше тихо: „Каква глупачка само! Каква глупачка! Ама и аз да се кося цял месец, задето ми затваря телефона!“

Тя се отпусна в прегръдката му, чакаше го да престане да нашепва, за да му съобщи голямата новина, потвърдена е лабораторен тест. „Да степенуваме емоциите — каза си тя, — ще го изчакам да слезе на земята и щом докосне пода, ще го изстрелям директно на седмото небе с вестта за малкия Гробз.“

— Щото, душко, със снимката правех двоен удар. Баламосвах я и отклонявах подозренията. Нали се сещаш, ако надуеш корема… Нямаше да се досети! Вторачва се в Наташа, а не в теб. Ти ще се закръгляш на спокойствие под носа й, докато тя търчи и души по лъжливата писта.

Жозиан бавно се отдръпна. Не й хареса особено току-що чутото.

— Защото не смяташ да й признаеш, когато се разбере, че съм бременна, така ли? Смяташ да я оставиш с подозренията й?

Марсел пламна като божур, уличен в явна подлост.

— Съвсем не, душко, съвсем не… Просто се нуждая от малко време, за да се организирам! С нея съм като с вързани ръце.

— Така значи. От колко време си приказваме за това дете, а ти все още не си се организирал, както се изразяваш?

— Няма да седна да те лъжа, душко, много ме е шубе. Не знам как да подхвана работата, как да я отстраня, без да се втурне да ми отмъщава и да ми сервира подли номера.

— Ходи ли при нотариуса?

— Страхувам се да му кажа, за да не я предупреди. Много са близки двамата, ще знаеш, тя често го посещава.

— Значи нищо не си направил? Ама съвсем нищичко? Омайваш ме, дрънкаш ми по цял ден за ангелчето, а не си отлепяш задника от стола да се задействаш.