Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Отвори папката, пълна с изрезки от вестници. От всекидневниците. Списанията още не бяха излезли. И те ще се изпълнят с нейния образ, с нейните лъжи и твърдения. Погледът му пробяга по първите статии. Някои бяха подписани от журналисти, които лично познаваше. До един говореха за Ирис и за смелостта й. „А star is born“ 18 18 Роди се звезда (англ.). — Б.пр. беше озаглавена една от тях. „Изненадата“, обявяваше друга. По-сериозен журналист задаваше въпроса докъде стига шоуто и откъде започва литературата, но признаваше, че книгата е добре написана въпреки „леко академичния тон“, но именно поради това отлично е документирана. „Чувства се, че Ирис Дюпен познава из основи XII век и майсторски ни повежда из тогавашния живот. Всичко е точно премерено. Завладяващо. Улавяме се как следим правилото на свети Бенедикт, сякаш е филм на Хичкок.“ Прочете рецензиите. Следваха разсъждения на Ирис за писането, за трудностите на първия роман, за изплъзващите се думи, за страха от белия лист. Тя представяше нещата много сполучливо, припомняше студентските си години в Колумбийския университет, първите си стъпки като сценарист, цитираше съветите на Жид към някакъв начинаещ писател: „За да не се изкушите да излизате, обръснете си главата!“ „Онова, което не се осмелявах да сторя от кокетство, ми бе наложено. Писането не ти позволява да хитруваш. Не можеш да му избягаш. Винаги си заетата. Не съжалявам за това, понеже живея само за литературата.“ Или: „Изкарах девет месеца само на преварена вода и на розови картофи, така постигах вдъхновение.“ На снимката беше в дънки с ниска талия и тениска над пъпа, а новата момчешка прическа й придаваше вид на млад бунтар. На друга снимка беше написано с червило на тила й love и money, а тя бе навела глава, за да се видят думите ясно. Отдолу текстът гласеше: „На тила си тя носи историята на романа си и съдбата на света.“ „Ни повече, ни по-малко! — каза си Филип с въздишка. — Съдбата на света е на тила на жена ми.“ Друг беше добавил: „Младежите ще луднат по нея, мъжете ще се влюбят, жените ще открият в нея своя говорител. Тази книга олицетворява помирението между Миналото и Настоящето.“ По-надолу научи, че руски милиардер предоставил на разположение на Ирис личния си самолет, за да се разходи за шопинг до Лондон или Милано, и още, че някаква марка парфюми искала да купи заглавието на книгата, за да лансира нов аромат. На всички предложения Ирис скромно отговаряше, че била поласкана, но че били „много далеч от литературата. Не искам да се превърна в панаирджийско чудо. Каквото и да се случи, без значение дали книгата ще е успех, или провал, ще продължа да пиша, защото само това ме интересува“.

„Създал съм чудовище“ — каза си Филип. Установи го, без да изпита болка. По това се разбира, че любовта си е отишла — когато вече не боли. Наблюдаваш доскоро любимия обект с хладнокръвен поглед, установяваш, че е такъв или онакъв, и си казваш: не мога да го променя. Променил съм се аз. И това е краят. Окончателен и безвъзвратен. Чувството, което го владееше в момента, беше чувство на отвращение, примесено с неясен гняв. Години наред беше обсебен от нея и имаше една-единствена цел: да й хареса, да й вземе акъла, да стане най-известният адвокат в Париж, във Франция, адвокат с международна известност. Започна да колекционира произведения на изкуството, ръкописи, да финансира балетни и оперни спектакли, основа фонд в помощ на културата… За да се гордее тя с него. Да се гордее, че е госпожа Филип Дюпен. Разбираше, че тя не уважава парите — Шефа й бе давал толкова пари, колкото бе искала. Тя искаше да твори. Да пише, да рисува, да дирижира, без значение! Просто да й признаят, че има талант. И той й предостави палитра от таланти. Вярваше като истински наивник, че за да се чувства щастлива, й е достатъчно да е до него, докато той избира картина или финансира постановка. Мечтаеше тя да го придружава на международните изложения на модерното изкуство, да присъства на сбирките, на които се четяха ръкописи на театрални пиеси, да му помага в избора, да присъства на репетициите. Отначало тя го правеше, но скоро загуби интерес. Не отдаваха почит на нея, а на парите, на името и на вкуса на съпруга й.

Обгърна с поглед стаята, всяко произведение на изкуството. „Това е историята на нашата любов. На моята любов — поправи се той, — защото тя не ме е обичала. Харесвала ме е. Ценила ме е. Лъжите й успяха там, където любовта ми се провали. Вече не я обичам и не искам да продължавам с преструвки. За оцеляването на двойката е по-добре да има две красиви лъжи, отколкото две грозни истини.“ Краят беше настъпил. Оставаше му да уреди още нещо и щеше да си тръгне. По грандиозен начин. Малко смешен наистина, но пък грандиозен. Щеше да организира бляскав завършек. „Това ще бъде моето произведение на изкуството!“