Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Сякаш прочела мислите му, Ортанс се обърна и преди да изчезне зад ъгъла, му изпрати въздушна целувка, развяла гъстата си коса. Той мигна с фаровете в отговор и изчезна, свистейки с гумите, сякаш да си го изкара на тях.

„Колко е лесно да въртиш мъжете на пръста си! Глупостта на любовното желание! Тиранията на чувството! До един се хвърлят в него като в дълбоки бездни и на всичко отгоре се фукат! Дори дъртаци като Шавал! Проси си удоволствието, трепери, досадно хленчи. А е на трийсет и пет години все пак! — разсъждаваше Ортанс. — Би трябвало да има известен опит. Ама не! Тресе се като желе. Достатъчно беше да му даде някакво мъгляво обещание или да запретне малко по-нагоре полата, да покаже голо бедро, и ето го, мърка като дърт беззъб котарак. Дали да преспя с него, или не? Истината е, че не ми се ще, но пък има опасност да му писне. И тогава край на веселбата. Бих искала да го направя, но поне нещо да трепне в мен все пак. Особено първия път. С Шавал би било съвсем меркантилно. Още повече че е ужасна лепка, което си е отблъскващо, откъдето и да го погледнеш!“

Налагаше се да се преоблече, преди да се прибере. В стаичката, където се пазеха препаратите за миене и поддръжка на стълбището. Изхлузи минижупа, обу си дънките, дебелия пуловер върху тениската, която откриваше пъпа й, изтри грима и отново се превърна в момиченцето на мама. „Каква тъпачка е тя, нищо не подозира!“ Отмести кутия с препарат, за да скрие дрехите си, и зърна някакъв вестник, в който на първа страница се мъдреше лицето на леля й, увенчано със заглавие „Преди и след — роди се звезда“. Под него снимка на Ирис с дългата й коса и още една е коса на венец ала Жана д’Арк и текст: „Просто следвах съветите на Андре Жид, отправени към един начинаещ писател…“ Ортанс подсвирна от възхищение.

Беше готова да се качи вкъщи, но се сепна: все още държеше чантата на „Колет“ със сакото „Прада“ в нея!

След секунда колебание реши да откъсне етикета и да каже, че си го е купила на битака в Коломб миналия уикенд.

Бяха се спрели под сянката на голямата акация и Антоан наблюдаваше крокодила, който лежеше пред тях. Животното се топлеше на слънцето с премрежени очи. Огромно, отблъскващо, лъщящо. „Какво си ти бе? — каза си той с раздразнение. — Спомен за динозавър? Дънер с жълти процепи? Бъдеща дамска чанта? Защо ме гледаш нагло с присвити очи? Не ти ли стига, че ежедневно ми тровиш живота?“

— О, виж колко е сладък! — се провикна Милен, застанала да него. — Пече се на слънце, спокойно излегнат. Иде ми да го гушна!

— И ще те разкъса с осемдесетте си зъба!

— Няма такова нещо… И той ни наблюдава. Интересни сме му. Научих се да ги обичам, да знаеш! Вече не се страхувам от тях…

„А пък аз ги ненавиждам!“ — помисли си Антоан и стреля във въздуха да го прогони. Животното не шавна, лежеше и сякаш наистина му се усмихваше. Откакто крокодилите се бяха разбунтували и след смъртта на двамата китайци Антоан не мърдаше никъде невъоръжен. Носеше пушката си на рамо, а патроните в джобовете на бермудите. Така си припомняше доброто старо време при „Гънман & Ко“, когато всичко вървеше по мед и масло, а хищниците бяха примамливи цели за милиардерите безделници.

Господин Уей редовно му изпращаше чека. Всеки месец си получаваше парите. „Швейцарска точност — подхилваше се Антоан, разпечатвайки плика с фиша. — Искаше да ме прецака, но излязох по-твърд и непреклонен. И аз знам да се озъбвам.“

Обаче междувременно проблемите му непрекъснато се задълбочаваха. Наложи се да изтърпи група учени, дошли да изследват кръвта на крокодилите, за да създадат нов вид антибиотици. Гадните животни устояват на всичко. Ако се наранят, вместо да се стигне до инфекция и отравяне на кръвта, раната им незнайно как успява да зарасне и те бодро продължават напред. Имат някаква съставка в кръвта, която ги имунизира. На него се падна честта да настани учените, да ги храни, да им предостави помещения за работа. Което си беше допълнителен ангажимент за Антоан и допълнителни приходи за господин Уей! „Писна ми все така да става“ — мислено възнегодува Антоан и отново стреля.

— Престани! — спря го Милен. — Горките животни за нищо не са ти виновни…

Китаецът успяваше да извлече полза от всичко! Повика Милен, след като разбра с какво бе започнала да се занимава. Предложи й съдружие и заедно да изкарат на пазара нова марка козметика „Бел дьо Пари“. Искаше да произвеждат опаковките във Франция, за да пише отгоре им made in France. Така щели да превземат китайския пазар. „На всичко отгоре и късметът му се усмихва — помисли си Антоан и зареди пушката отново. — Което докосне, в злато се превръща!“