Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Ето на, виждаш ли, не можем да говорим сериозно.

— Давай, слушам те.

— При последното пътуване до Париж отидох да се консултирам с адвокат, специализиран в тази област. С кантора на „Шанз-Елизе“…

— Кой ти го препоръча?

— Обадих се на секретарката на свекър ти. Казва се Жозиан. Много мила жена. Взаимно се харесахме. Казах й, че се обаждам от твое име, че имаш нужда от добър адвокат, който да те посъветва, някой печен, дето си има работа с най-големите финансови акули…

— И какво?

— Мина като по ноти. Даде ми име и телефон, на който позвъних. И тъй като се обаждах по препоръка на Марсел Гробз, той се държа много любезно и прие да се погрижи за моя бизнес план. Дори ме покани на вечеря, отидохме в руски клуб близо до кантората му.

— Така ли? Използвала си хора на Шефа, без изобщо да се познавате? Няма да се учудя, ако те е намразил.

— Защо да ме намрази? Нищо не съм му сторила…

— Припомням ти, че заради теб напуснах жена си и двете си дъщери! Май си забравила…

— Не съм те карала да ги напускаш. Ти ги заряза по свое желание. Ти ме въвлече в тази авантюра!

— И сега съжаляваш, така ли?

— Не. Не съжалявам за нищо. Съжаленията не вършат работа. Просто се опитвам да изплувам, нищо повече. И няма нужда да се сърдиш…

Караха се тихо, за да не разбере Понг. Караха се усмихнати, запращаха си всяка прошепната дума като отровна стрела. „Как стигнахме дотук — почуди се Антоан и си наля още вино. — В главата ми се въртят само черни мисли. Трябва да правя като другите. Да не задълбавам толкова. Да печеля пари, но главното да не мисля. Бил съм най-щастлив в Африка, затова си въобразявах, че като се върна тук, ще бъда пак щастлив. Ще започна всичко отначало. Взех с мен тази очарователна малка мръсница, която твърдеше, че ще се грижи за мен. Глупости! Само аз мога да се грижа за себе си, а правя точно обратното, непрекъснато и настървено. Защо укорявам нея? Тя няма вина. Прекалено голяма лъжица за моята уста. Жо е права. Те всички са прави.“ Той се подсмихна подигравателно на себе, но Милен го разбра погрешно.

— О! Не се сърди! Толкова те обичам. Напуснах всичко, за да те последвам. Бих отишла където кажеш… Просто искам да имам някакво занимание. Не съм свикнала да стоя без работа. От малка работя…

Тя се нацупи като малко момиченце, хванато в голяма лъжа, което се кълне, че казва истината. Гледаше го невинно с големите си сини очи, което ужасно го подразни.

— А той не се ли опита да ти се пусне след клуба?

— Винаги мислиш най-лошото.

— Опасна си, Милен! Да направиш толкова много неща, без да ми споменеш и думичка.

— Исках да те изненадам… Пък и всеки път, когато се опитвах да ти заговоря за това, ти сменяше темата. Така че се отказах. Само не се сърди, скъпи, правя го единствено за да не скучая, повярвай… Ако не излезе нищо от тази работа, господин Уей ще загуби инвестицията си, а пък аз излизам суха, защото не съм вложила нито грош! Но ако потръгне, ще се замогна, а ти ще станеш търговски директор на малката ми фирма…

Антоан зяпна от изненада. Тя възнамерявала да го назначи да й работи.

Можеше да се обзаложи, че в момента пресмята заплатата му и годишната премия, която ще му отпусне! По гърба му потече струйка пот, изпоти се по слепоочията, дланите, тялото, целият плувна… Не, само това не! Това не! Той стисна зъби.

— Какво става, скъпи? Целият си мокър! Все едно си бил под душ. Да не си болен?

— Сигурно съм ял нещо, дето не ми понася. Може да е рагуто от антилопа.

Той стана, хвърли салфетката на масата и отиде да се преоблече.

— Недей да се сърдиш, любов моя… Просто като лотария. Може да не стане. А може и да стане. И тогава ще съм богата, богата, богата! Ще е прекрасно, нали?

Антоан спря на прага на къщата. Тя не каза „ще сме“, а „ще съм“. Свали си мократа риза и влезе в къщата.

Филип Дюпен седна до бюрото на жена си и въздъхна. Да му беше казал някой, че един ден като ревнив съпруг ще рови из вещите на Ирис! Когато видеше подобна сцена в някой филм, неизменно изпитваше съжаление към героя. Отвори розова папка на бюрото, на която Ирис бе написала с едри букви „Роман“, а отдолу със зелен флумастер „Смирената кралица“. Може би е планирала да създаде и друг и, реши той, отгръщайки папката. Или да си поръча да й напишат други. Беше по-силно от него, трябваше да разбере. Да й каже в очите щеше да е по-благородно. Само дето никой не говореше открито с Ирис. Тя винаги се измъкваше. Когато се прибра вкъщи след телевизионното предаване, което гледаха с Александър и Кармен, докато вечеряха на масата в хола пред телевизора, тя се изправи пред тях и попита тържествено: „Как изглеждах? Прекрасно, нали?“ Сърце не им даде да потвърдят. Тя изчака малко и във възцарилото се мълчание, което никой не се осмели да наруши, въздъхна: „Нищо не разбирате! Това е маркетинг и ако не се съобразиш с правилата, книгата няма да се продава. Аз съм съвсем непознато име, а това е дебют, длъжна съм да изстрелям романа в орбита! А косата ми пак ще порасне!“ — и си опипа главата. Точка по въпроса. На сутринта отиде на фризьор за истински стилна подстрижка срещу сто шейсет и пет евро. Късата коса подчертаваше допълнително бездънния смущаващ поглед на огромните й сини очи, откриваше дългата шия, съвършения овал на лицето, раменете й със златист тен се открояваха като на герб, извезан на старинен гоблен. Приличаше на млад паж. „Мамо, мамо, сякаш си на четиринайсет години!“ — беше възкликнал Александър. Филип се бе смутил и ако не беше смътното му чувство на горчивина заради цялата тази афера, и той щеше да изпита умиление.