Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Беше сама. Стопли си изостаналото парче киш по лотарингски, добави две листа маруля и загледа как се смрачава. Тъжно, толкова тъжно.

Когато падна мрак, бутна остъклената врата на балкона и вдигна глава към небето.

— Татко — осмели се да прошепне, — татко? Чуваш ли ме? — и продължи с тънко детско гласче: — Не е честно… Защо тя винаги е най-напред, кажи ми? Пак ме избута на заден план, за пореден път. Когато бяхме малки и ни правеха снимки, мама винаги настояваше Ирис да се вижда най-добре. Очите на Ирис, прическата на Ирис, „свий се малко, Жо, не виждам цялата рокля на Ирис“.

„Престъпница, ти си престъпница“ — чуваше гласа на баща си. Силната му прегръдка, соленият вкус на кожата или на сълзите му, широките му крачки. Отнасяше я, сякаш за да я спаси. „Бяхме на плажа, беше лято, излизах от морето, плюех вода, давех се, очите ми смъдяха, плачех, плачех… После, спомням си, той престана да спи заедно с мама в тяхната стая. После се криеше зад кръстословиците, нескопосните си каламбури и дървената си лула. И после умря. Гушна букета, ритна камбаната… — тя тихо се засмя. — Щеше да оцениш тези изрази, татко! Татко, татко — пропя в тъмнината. Някой ден ще открия липсващата частичка от пъзела. Някой ден ще разбера. А дотогава ти благодаря, мили татко, за този успех. Донесе ми утешение. Престанах да се страхувам. А това е важно. Вече не се чувствам застрашена. Сигурно се гордееш с мен, защото ти знаеш, че аз написах книгата.“

Тя въздъхна — едно бе сигурно, имаше още много да учи. Човек си мисли, че е спечелил, когато е победил веднъж, но винаги има следваща победа, за която трябва да се бори. „Преди животът ми беше простичък. Сега много се усложни. Или може би преди не съм живяла…“

Тя отново вдигна глава. Вече не изпитваше гняв.

Протегна ръце към небето, изпрати цялата си радост, цялата си любов на звездите. Не завиждаше на Ирис. „Ирис знае, че аз съм написала книгата. Знае го. Красивата й слава се крепи на лъжа.“

Обзе я ведро спокойствие. Очакваше я научният й труд. Трябваше да поработи върху него. Да се върне в библиотеката при старите писания и историческите трудове.

А някой ден ще напише нова книга.

Книга, която ще бъде нейна, само нейна.

„Какво ще кажете, звезди?“

Марсел Гробз излезе от сградата на летището, хвърли куфарите в багажника на колата и се настани на седалката до шофьора си.

— Изтощен съм, драги ми Жил! Прекалено съм възрастен вече за такива дълги полети.

— Така си е, Шефе. Цял месец обикаляне, смяна на хотели, а и часовата разлика, хич не е лесно!

— Кучешки студ е тук! Още сме краят на октомври, а сякаш иде ледников период. Там ухаеха вишните… Не съм ли много скапан?

Жил хвърли бърз поглед към Марсел Гробз и отсече, че Шефа е свеж като краставичка.

— Бива си те! Тук-там е на бабуни краставичката. Колкото и да се трепя, колкото и да тичам като гламав, не мога да стопя паласките. А иначе — какво ново? Купил ли си ми вестници?

— На задната седалка са. Книгата на заварената ви дъщеря госпожа Дюпен жъне грандиозен успех…

— Написала е книга?

— Дори майка ми си я купи и страхотно я хареса!

— Олеле, сега ще ми надуят главата! А иначе…

— Иначе нищо. Закарах колата на преглед, както ми казахте. Всичко е наред. Къде да ви карам?

— В службата.

— Няма ли да минете първо през къщи?

— В службата, ти казвам…

Да види Жозиан. Когато говореха по телефона, тя се държеше студено. Едва го слушаше и изобщо не беше любезна. Да, не, знам, ще видя, ще говорим, като се върнеш. Може да е започнала пак да се среща с оня Шавал! Развратно копеле!

— Нещо ново за Шавал?

Шофьорът му Жил Лармоайе беше приятел с Шавал. Двамата често обикаляха нощните заведения. Жил му беше разказвал за бурните им нощи, за оргиите по разните съмнителни барове, „задник отляво, задник отдясно, при Шавал няма празно“, на сутринта отново стягаха вратовръзките и отново започваше бачкане, Шавал в офиса, Жил зад волана. Жил нямаше грам амбиция. Марсел се беше опитал да го уреди някъде, но Жил обичаше само едно: колите. За да го зарадва, Марсел ги сменяше на всеки две години.

— А, не знаете ли?

Марсел се оглеждаше в огледалото на сенника. „Това под очите ми не са сенки, а направо черни ями!“

— Кое?

— Шавал. Загубил си е ума по племенницата ви…

— Малката Ортанс?

— Същата! Разказа му играта! Страшна работа… Кара го да пълзи на четири крака! Досега да си е изял шапката, ако носеше шапка. От шест месеца се опитва да я прекара, ама не се получава! Всяка нощ си помага саморъчно вкъщи под чаршафа. Направила го е луд.