Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Отново погледна последната вестникарска изрезка. Статия, която не говореше за нея, а за филмовия фестивал в Ню Йорк. Беше подчертала с жълта химикалка името Габор Минар. Почетен гост на фестивала, на който щяха да прожектират последния му филм, „Цигани“, спечелил награда на фестивала в Кан. Дойдохме си на думата, каза си Филип: Габор Минар… Вечният Габор Минар, замръзнал в неизменната си поза на чудат и пламенен режисьор. С физиономията му на бунтар непукист, със задъхания ритъм на филмите му. За него твърдяха, че е изтръгнал седмото изкуство от унеса на специалните ефекти. Че съумял да върне на киното смисъла и богатството му. На снимката той се усмихваше, косата му влизаше в очите, яката на ризата му бе артистично разкопчана. Филип рязко затвори папката, хвърли поглед на часовника, беше късно да звъни на Джони Гудфелоу. Ще му се обади утре.

Ирис се прибра вечерта със списание „Експрес“ в ръка.

— Четвърто място в класациите! За петнайсет дни. Обадих се на Серюрие, пускат по четири хиляди и петстотин екземпляра дневно. Без да броим първоначалния тираж. Представяш ли си? Всеки ден четири хиляди и петстотин души си купуват книгата на Ирис Дюпен! Ще оглавя класацията. Обзалагам се, че следващата седмица ще съм на първо място! А ти ме питаш дали си заслужавало да ми обръснат главата на живо пред всички! — разсмя се и целуна списанието. — Трябва да живеем в крак с времето, скъпи. А времето на трубадурите отдавна е отминало! Бързо, Кармен, бързо слагай масата, гладна съм като вълк.

Очите й горяха с жълтеникав твърд пламък, който прогаряше списанието в ръката й. Тя го остави на масата, обърна се към него, учудена от мълчанието му, усмихна му се и наклони глава в очакване на поздравленията. Той вежливо се поклони и я поздрави.

Жозефин разтърка очи и си каза, че не сънува: седналата насреща й жена в автобус № 163 четеше нейния роман. Четеше с огромно увлечение, приведена над книгата, обръщаше страниците много грижливо, изчитайки внимателно ред по ред, сякаш се опасяваше да не пропусне нещо. Наоколо хората се движеха, говореха по джиесемите, кашляха, подвикваха си през главата й, тя не помръдваше. Четеше.

Смаяна, Жозефин не я изпускаше от поглед. „Смирената кралица“ в автобус № 163!

Значи беше истина онова, което пишеха по вестниците — книгата й се продава като топъл хляб. Отначало не й се вярваше. Дори си беше помислила, че Филип я изкупува. Но фактът, че видя с очите си романа в рейс 163, доказваше успеха.

Всеки път, когато прочетеше положителен отзив, й идваше да кресне победоносно, да се смее до сълзи, да подскача като кенгуру. Хукваше при Шърли. Единственото място, където необезпокоявана можеше отприщи радостта си. „Продава се, Шърли, книгата се продава, написала съм бестселър! Представяш ли си, аз, никому неизвестната научна сътрудничка с мизерната заплата, със скучните прашни лекции, малката загубенячка, която нищо не разбира от живота! Като за първи опит е направо страхотно!“ Шърли подвикваше „оле“ и двете се впускаха във вихрено фламенко. Веднъж Гари ги изненада. Мигом спряха, зачервени и задъхани.

Постепенно, с течение на времето, я обзе чувство на огромна празнота. Усещането, че е ограбена, насилена, използвана. Омърсена. Ирис беше запълнила цялото пространство. Ирис се усмихваше отвред. Сините очи на Ирис я дебнеха от всяка будка за вестници и списания, Ирис говореше за терзанията на писателя, за самотата, за XII век, за свети Бенедикт. Как се е родила идеята да разкаже тази история? Като влязла в катедралата „Сакре Кьор“ в една меланхолична вечер. Докато съзерцавала статуята на красивата светица с нейното нежно лице, в ума й сякаш се появила историята. А идеята да я нарече Флорин? „Правех торта със сина си и тъкмо сипвах от брашното «Франсин» в купата. Франсин-Флорин-Франсин-Флорин!“ Жозефин слушаше смаяна. Откъде й хрумваха подобни неща? Един ден дори я чу да споменава как Бог я дарил с вдъхновение, така обясни лекотата на изказа. „Аз не пиша, диктува ми се.“ Жозефин се тръшна на столчето до мивката. „Е наистина прекали, каква наглост!“

Отвори остъклената врата към балкона и погледна към звездите. „Това вече е прекалено, не издържам! Достатъчно ми е тежко да я гледам как позира, как си присвоява Флорин, сега посяга и към вас! На мен какво ми остана? Да лапам мухите? И откъде е разбрала, че си говоря с вас? Никога не съм й казвала, или май веднъж… Граби всичко! Вампир.“

Вечерта, когато бе видяла жената в рейса да чете книгата, тя звънна на вратата на Шърли. Никой не отвори. Прибра се вкъщи и намери бележка от Зое: „Мамо, ще спя у Александър, Кармен ще дойде да ме вземе. Ортанс ми каза, че ще излиза тази вечер, не се притеснявай, обичам те, Зое.“