Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— А, колкото до това, той ще е страшно доволен! Дори ще трябва да му го съобщя много внимателно и предпазливо, щото може да му се пръсне сърцето…

— Той има здраво сърце, не бой се. Нали напоследък все спортува. Хайде, отивай да бачкаш и се опитай няколко дни да си държиш езика зад зъбите…

— Ще трябва да го вържа на фльонга.

Тя се върна в стаята си, леко си напудри носа и точно когато слагаше пудриерата обратно в чантата си, дочу стъпките на Анриет Гробз. „Само как ходи тая! Трополи като войник. Коленете й трябва да са се протрили от толкова маршируване.“

— Добър ден, Жозиан — поздрави съпругата на шефа и погледна секретарката много по-любезно от друг път. — Как сте?

— Добър ден, госпожо — отговори Жозиан.

За какво ли се е домъкнала в ранни зори госпожата с шапката? И какво ли се крие зад този умилкващ се тон? Сто на сто ще иска някаква услуга.

— Драга моя Жозиан — подхвана Анриет колебливо, — бих желала да ви помоля нещо, но бих искала да си остане между нас, мъжът ми да не разбере. Възможно е да се засегне, че го прескачам, понеже става дума за неговия business… — тя обичаше да вмъква тук-там по някоя английска дума. Смяташе, че е много шик. — Нали ги знаете какви са мъжете, не им харесва да сме по-прозорливи от тях, а на мен ми се струва, че мъжът ми е на погрешен път и… — затърси думите.

„Сигурно не знае — реши Жозиан, — щото иначе нямаше да се преструва на любезна. Иска да ме помоли за услуга, та сега върти и суче.“

— Не се притеснявайте — окуражи я Жозиан и огледа преценяващо скъпата дамска чанта на Анриет.

„Със сигурност не е изкуственяк. Дъртата си купува чанти само от крокодилска кожа! Типично в неин стил, ще захапе и собствената си дъщеря, ако се наложи.“

Анриет извади от чантата си снимка и я сложи пред Жозиан.

— Познавате ли тази жена? Виждали ли сте я тук, в кабинета му?

Жозиан погледна тъмнокосата хубавица с пищна гръд, която Анриет Гробз тикна под носа й, и поклати глава.

— Май не… Никога не съм я виждала.

— Сигурна ли сте? — настоя Анриет. — Разгледайте я по-отблизо.

Жозиан взе снимката и сърцето й се обърна. Наистина беше прибързала. До красивата брюнетка, но малко по-назад видя Марсел, цъфнал в щастлива усмивка, прегърнал непознатата през кръста. Нямаше съмнение! Той беше. Разпозна пръстена на кутрето, който си беше самоподарил за първия си милиард. Чудесен пример за лош вкус: грамаден, с преплетени златни инициали и едър рубин в средата. Много се гордееше с него. Постоянно го докосваше, въртеше го напред-назад. Твърдеше, че му помагал да мисли.

Анриет забеляза промяната у Жозиан:

— Аха, познахте я, нали!

— Всъщност… Може ли да я копирам?

— Разбира се… Но не я оставяйте на видно място. Той господин Гробз е в Шанхай сега, но не искам да я види, когато се върне.

Жозиан се надигна и отиде да я преснима. Докато стоеше с гръб към Анриет, бързо обърна снимката — на гърба й имаше нарисувано сърце и с почерка на Марсел бе написано: Наташа, Наташа, Наташа. Значи наистина е той, не бърка. Преглътна и светкавично запрехвърля наум разни предположения. Само да не усети Анриет Гробз, че сърцето й се преобърна.

— Отивам до картотеката, защото ми се струва, че съм мярвала един път тази жена тука… С мъжа ви…

Анриет Гробз с кимане я окуражи да продължава да говори. На всяка дума, казана от Жозиан, шапката й се поклащаше.

— Името й… Името й… Не съм много сигурна, че помня името й… Наричаше я Таша, Таша или нещо подобно…

— Наташа? Може би това е името?

— Абсолютно! Наташа…

— Не й знам презимето. Но се опасявам да не е шпионка, изпратена на господин Гробз от конкуренцията, за да го подлъже и да му измъкне разни фирмени тайни. Толкова е наивен, и дете може да го преметне. По красива жена направо ще си загуби ума!

„Точно така — си каза Жозиан, потискайки гнева си, — ще пукнеш от шубе да не те зареже заради тази пачавра, и ми сервираш някаква история за разузнавачка от Източния блок! «Шпионката, която дойде от студа»“!

— Чакайте, госпожо Гробз, ще проверя в картотеката и ако открия нещо, ще ви се обадя…

— Благодаря ви, Жозиан, много сте мила.

— Естествено, госпожо, на вашите услуги. — Жозиан се усмихна възможно най-раболепно и я изпроводи до вратата.

— Нали нищо няма да му кажете, скъпа моя Жозиан, сигурна сте?

— Не се притеснявайте… Умея да пазя тайна.

— Много сте мила.

„Няма да съм толкова мила с него, когато се върне — си обеща Жозиан и седна зад бюрото си. — Ще цъфне с напудрената си муцуна, изкъпан след сутрешния крос, и ще види какво съм му подготвила, няма да остане разочарован, шмекерът му с шмекер.“