Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Моят е, мамо.

— Откога имаш мобилен?

— Един приятел ми го даде. Понеже има два…

— И ти плаща разговорите?

— Родителите му. Червиви са с пари.

— И дума да не става. Ще му го върнеш и аз ще ти купя…

— И на мен — присламчи се Зое с умолителен тон.

— Не. Ти ще почакаш, докато станеш на тринайсет…

— Писна ми да съм малка! Писна ми!

— Благодаря, мамо — рече Ортанс, — но след като имам вече, предпочитам да си го запазя… По-нататък ще видим.

— Ортанс, веднага да го върнеш!

Ортанс се намуси:

— Щом толкова държиш…

И се почуди откъде тази щедрост у майка й. Вероятно е започнала нов превод… Тогава ще поиска да й увеличи джобните. Не е спешно. Засега той й купува всичко, което му поиска, но когато реши да го отсвири, не е зле да има малко заделени парици.

За този първи октомври Жозиан щеше да си спомня цял живот.

Чаткането на токовете й по неравните павета в двора дълго щеше да кънти в паметта й. Какъв ден! Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

Беше дошла първа на работа. Затвори се в тоалетната и си направи теста за бременност с една от лентичките, които купи пътьом от ъгловата аптека. Мензисът й закъсняваше с десет дни! Щом станеше сутрин, проверяваше. Не. Слепваше длани и се молеше да се появи на бял свят малкото на Гробз, дето ще щъка със сини или розови терлички. „Теб, обич моя, няма да те оставя да се бъхтиш като грешен дявол, ще видиш каква голяма, красива къща ще имаш!“

Та сутринта, докато седеше на тоалетната чиния, изреди всички молитви, които знаеше, потърси помощ от Господ и от всички светии, вперила очи в тавана, сякаш очакваше небето да се разтвори. Накрая сведе очи към лентичката: бинго, Жозиан, този път спечели, заченала си благословеното дете!

Радостта й беше безгранична. В гърдите й сякаш се спука балон и я понесе вълната на щастието. Тя нададе ликуващ вик, скочи и вдигна ръце. По страните й потекоха сълзи, тя пак седна върху тоалетната чиния, разтреперана от вълнение. „Ще ставам майка, майка — повтаряше си, приведена напред, обгърнала раменете си с ръце, сякаш се прегръщаше. — Майка, аз — майка…“ Сини и розови терлички танцуваха пред разплаканите й очи.

Тичешком стигна до апартамента на Рьоне и Жинет и почука на вратата. Те привършваха закуската си, когато тя връхлетя като торнадо. Едва дочака Рьоне да тръгне за склада, дръпна Жинет за ръкава и доверително й съобщи:

— Готово! Бебчо е тук… — посочи с пръст плоския си корем.

— Сигурна ли си? — опули се Жинет.

— Току-що направих теста: по-ло-жи-те-лен!

— Ще се наложи да ти направят и един медицински, защото понякога тестът дава погрешен резултат и няма бременност…

— А, така ли — разочарова се Жозиан.

— Случва се едно на хиляда… Но за да си сигурна.

— Ами вече го чувствам. Няма нужда да ми звъни по телефона, усещам, че е тук. Виж ми гърдите, наедрели са, нали?

Жинет се усмихна:

— Ще кажеш ли на Марсел?

— Дали да изчакам, за да съм съвсем сигурна?

— Не знам…

— Добре, ще изчакам. Трудна работа. Ще ми е трудно да крия радостта си.

Бебе, малък Исус, херувимче, което да глези! Ще си живее като принц! Ще го обича безкрайно. Целият му живот ще тече по мед и масло и благодарение на кого? На нея! Тя отново се разциври при мисълта, че скоро ще гушка бебенце, та се наложи Жинет да я прегърне, за да се успокои.

— Хайде, хайде, мила, кротко! Такава хубава новина!

— Нямаш представа колко се вълнувам! Не знам къде се намирам. Мислех, че няма да имам сили да стигна до вас. Хем сте толкова близо. Краката не ме държаха! Какво да ти кажа, толкова чакахме и се надявахме, че сега направо не мога да повярвам. — Внезапно нещо я притесни и тя се вкопчи в ръба на масата. — Дано само го задържа! Казват, че до третия месец можело да се изпусне! Представяш ли си мъката на Марсел, ако направя беля?

— Недей да гледаш сега на хубавото в лоша светлина. Бременна си, това е чудесно! — Жинет побърза да й налее кафе. — Искаш ли филийка? Вече ще трябва да ядеш за двама!

— О, готова съм да ям и за четирима, за да е пухкаво бебето! Скоро ще навърша четирийсет! Даваш ли си сметка? И това ако не е чудо! — и сложи ръка на сърцето си, което лудо тупкаше.

— Виж… ще трябва да се стегнеш, щото има да чакаш осем месеца и ако продължаваш така, ще си изплачеш очите.

— Права си. Ама толкова ми е хубаво, плача от радост, пък и не ми се е случвало често да плача от радост, кълна се.

Развълнувана и усмихната, Жинет я погали по ръката.

— Знам, миличка Жозиан, знам много добре… от този момент започва най-хубавото в твоя живот. Ще видиш как само ще те глези твоят Марсел отсега нататък.