Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Какво сте способна да извършите от любов?

— Всичко. Когато човек е влюбен, деветдесет и осем на сто от ума му не функционира.

— За какво ви служи изкуството?

— Да дочакам падането на нощта.

— Какво харесвате най-много у себе си?

— Дългата черна коса.

— Способна ли сте да я жертвате за някоя кауза?

— Да.

— Коя е тази кауза?

— Всяка искрено защитавана кауза си заслужава.

— Ако ви помоля да го направите сега, ще го сторите ли?

— Да.

— Някой да ми донесе ножица!

Ирис не трепна. Големите й сини очи гледаха право в телевизионната камера, лицето й не издаваше никакъв смут. Двайсет и един часа. Каналът на обществената телевизия с огромна аудитория. Цяла Франция я гледаше. Справи се с отговорите, не пропусна нито един ефект. Асистентка донесе голяма ножица, сложена на посребрен поднос. Водещият я взе и се приближи до Ирис с думите:

— Знаете какво ще направя, нали?

— Ръцете ви треперят.

— Съгласна сте и няма да подадете оплакване? Кажете, „да, заклевам се“.

Ирис протегна ръка и повтори „да, заклевам се“ с равнодушен тон, сякаш не се отнасяше за нея. Водещият показа ножицата на камерата. Асистентката стоеше, затаила дъх. Журналистът отстъпи леко и отново застана пред камерата с ножицата в ръка. Сякаш гледаха забавен кадър и той поддържаше напрежението, очаквайки Ирис да се откаже, да протестира. „Да можеше в този момент да прекъснат живото предаване и да пуснат реклама! Минутата щеше да струва прескъпо. На следващото ми предаване рекламодателите направо ще експлодират.“ Водещият отиде до Ирис, повдигна тежката й коса, разстла я по раменете й и щракна с ножицата. Чу се приглушен скърцащ звук като от разпаряне на коприна. Мъжът се дръпна, падна черен кичур, който той хвана във въздуха. Обърна се с лице към публиката, вдигнал трофея в ръка. Присъстващите реагираха с шепот на ужас. Ирис не помръдна. Седеше с изпънати рамене, безразлична, с широко отворени очи. На устните й заигра лека усмивка, усмивка на възторг. Мъжът хвана друг черен лъскав кичур, погали го и отвори ножицата. Дългите кичури се сипеха върху овалната маса. Гостите в студиото се дръпнаха инстинктивно, сякаш за да не станат съучастници на това заколение пред телевизионните камери.

Цареше пълна тишина. Страничните камери редуваха кадри на смаяни лица в едър план с кадри на падащи кичури коса.

Чуваше се единствено как ножицата с ужасяващо и неумолимо темпо захапва копринените кичури и ги кълца. Не се чу нито звук, нито глас на негодувание. Зрителите до един бяха обзети от странно вцепенение, нарушавано само от неясен шепот през стиснати зъби.

Водещият кълцаше гъстата буйна коса като градинар, който подкастря жив плет. Ножицата вече щракаше по-равномерно и не толкова настървено. Металните остриета подскачаха в бърз танц около главата на Ирис. Някои кичури се изплъзваха, но водещият упорито ги преследваше като усърден работник. Рейтингът щеше да скочи до небето. Сцената щеше да мине по всички канали през седмицата. Щяха да говорят само за неговото предаване. Виждаше заглавията, представяше си коментарите, завистта на колегите.

Най-накрая остави тежката ножица и обяви триумфално:

— Госпожи и господа, Ирис Дюпен току-що доказа, че фикция и реалност са едно, защото…

Думите му потънаха в залпа от аплодисменти, които разредиха напрежението на публиката, станала смаян свидетел на наситената с драматизъм сцена.

— … Защото в книгата си Ирис Дюпен говори за млада жена на име Флорин, която си е обръснала главата, за да избегне брака! Романът излиза в издателска къща „Серюрие“ и е озаглавен: „Смирената кралица“. В него се разказва за… Аз ли да го представя накратко, или вие ще кажете няколко думи?

Ирис кимна:

— Ще се справите отлично, след като така добре сте прозрели моята героиня…

Тя прокара ръка през косата си и се усмихна. Ведра и сияйна. Какво й пука, че косата й се скъси! Утре книгата ще се разграби, утре всички френски книжари ще умоляват издателя да ги зареди с предимство с „Смирената кралица“, трябва само едно уточнение, че не става дума за някоя френска кралица, а за кралица на сърцата. Издателят й беше напомнил да не пропусне да наблегне на тази подробност. „Читателите не бива да си мислят, че това е исторически роман, подчертайте факта, че сюжетът напомня гоблен с безброй втъкани нишки на безброй истории, които се пресичат, преплитат и се вливат в историята с главно И на XII век — епохата на замъците крепости; тук добавете някоя подробност, изрази от онова време, малко плът, емоция… Тук ще поруменеете, ще се насълзите, ще говорите за Бог, моментът е много подходящ да се говори за Бог, за Бог на предците ни, за земята на добрата стара Франция, за Божия закон, за човешкия закон, давам ви картбланш, вярвам ви безгранично, ще бъдете впечатляваща!“ Не беше предвидил, че тя ще ги накара да й отрежат косата пред очите на зрителите. Ирис се опияняваше от триумфа си, смирено свела очи, съсредоточена върху историята, която раздипляше водещият.